Убийствено просто

Гласът заглъхна в мрака. Майкъл потъваше, спускаше се в асансьорна шахта, надолу, надолу, стените прелитаха покрай него. Опита се да извика, но устните му не помръднаха. Нещо силно притискаше устата му. Единственото, което можа да издаде, бе уплашено ръмжене.

След това отново чу гласа, много наблизо, сякаш мъжът беше в асансьора с него.

— Знаеш ли за котката на Шрьодингер, Майк? Продължаваха да слизат. Колко етажа? Имаше ли значение?

— Учил ли си физика в училище?

Кой беше това? Къде беше?

— Дейви — опита се да каже той, но се чу единствено промърморване.

— Ако имаш някаква представа от наука, Майк, би трябвало да знаеш за нея. Котката на Шрьодингер е била в кутия и е била едновременно жива и мъртва. Така си ти сега, приятелю.

Майкъл усещаше как съзнанието му отслабва. Сега асансьорът се люлееше на въжета; мракът сякаш препускаше около него, отново и отново. Затвори очи. В следващия момент усети гореща вълна и видя червено през клепачите си. Отвори очи и веднага ги затвори заради ослепителния блясък на светлината.

— Не мисля, че трябва да заспиваш; трябва да стоиш буден сега, Майк. Не мога да те оставя да ми умреш, доста неприятности ми костваше. Ще ти дам още вода и гликоза след малко, трябва да те захранвам бавно. Обучавали са ме на тези неща, така че си в добри ръце. Подготовка за престой в джунгла. Знам как да оцелявам и да помагам на другите да оцелеят. Късмет извади, че дойдох аз. Трябва да те държа буден. Ще си побъбрим известно време, трябва да се опознаем малко по-добре — да се посприятелим, става ли?

Майкъл отново се опита да проговори. Чу се само мънкане. Опитваше се да си припомни усещането как го вдигат от ковчега и го пренасят върху нещо меко в микробус — но дали това беше на ергенската вечер? Дали това не беше някой от другарите му? Те не бяха ли мъртви? Марк? Искаше само да затвори очи и да заспи.

Студена вода обля лицето му и го стресна. Очите му се отвориха моментално и замигаха в мокрия мрак.

— Просто те държа буден, не се засягай, приятел — сега гласът звучеше по-скоро австралийски, а не от южен Лондон.

Майкъл потрепери; водата го беше посъвзела малко. Опита се да раздвижи ръце, да види дали още е в ковчега, но не можа да ги помръдне. Опита и с краката си, но те също не помръдваха; сякаш бяха вързани. Сетне пробва да вдигне глава и да докосне капака, но едва му стигнаха силите да я надигне няколко сантиметра.

— Сигурно се чудиш кой съм аз и къде си?

Майкъл отново плътно затвори очи, когато внезапната светлина го заслепи, предизвиквайки болка в очите му като от слънчево изгаряне. Издаде ново изръмжаване.

— Всичко е наред, Майк, не си прави труда да отговаряш. Сложил съм ти лепенка — трудно е да кажеш нещо през нея. Аз ще говоря, а ти просто ще слушаш — докато се пооправиш. Разбрахме ли се?

Майкъл беше озадачен; но в същото време силно притеснен. Вече нищо не разбираше — дали сънуваше или халюцинираше.