Убийствено просто
- Автор: Джеймс Питер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петя Петкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийствено просто». Краткое содержание книги:
Тя плачеше толкова силно, че дори не беше сигурен дали го е чула.
60
Докато караше обратно към Брайтън, Грейс се обади на Джей и й се извини, че се е наложило да прекъсне разходката им.
— Как се казва загубеното момче? — попита тя. Грейс се поколеба, но не видя нищо лошо в това да й каже.
— Майкъл.
— Защо се крие, чичо Рой? Да не би да е бил непослушен?
Той се усмихна; децата виждаха света толкова по-просто от възрастните. Но беше добър въпрос. Преди много време се бе научил да не приема нищо за чиста монета в полицейската си работа; преобърни всеки камък, отвори всяка врата, винаги мисли извън шаблона. Беше важно да разглежда Майкъл Харисън като активен участник в изчезването си, а не като пасивен. Въпреки трупа, който вече би трябвало да е в моргата.
— Не съм сигурен — отвърна той.
— Какво ще се случи, ако никога не откриете Майкъл?
Беше невинен въпрос, но уцели право в десетката.
— Мисля, че ще го намерим — не искаше да й казва нищо за трупа.
— Но какво ще стане, ако не успеете? — настоя тя. — Колко време ще продължите да го търсите?
Той се усмихна тъжно на нейната невинност. Беше родена година след като изчезна Санди и нямаше представа колко уместни бяха въпросите й.
— Колкото трябва.
— Това може да е доста дълго, ако се е скрил наистина добре. Нали?
— Възможно е.
— Значи това означава, че може да не видим жираф години наред?
След като свърши разговора си с нея, веднага набра Ема-Джейн Баутууд в залата за тежки произшествия.
— Какво откри за обицата?
— Едно време Майкъл е носел обица непрекъснато — малка златна халка — докато годеницата му не го убедила да я махне. Но е възможно да я е сложил за излизането си онази вечер.
Лоши новини, помисли си Грейс.
— Добре. Мобилните телефони. Вече би трябвало да имаме телефонните номера на Марк Уорън и Ашли Харпър — искам да се свържеш с техните мобилни оператори и да вземеш копия от разговорите им от — той помисли за миг — миналата събота.
— Може и да не извадя кой знае какъв късмет до утре, сър. И преди съм срещала проблем да получа информация от мобилни оператори през уикенда.
— Направи всичко възможно.
— Да, сър.
След десет минути, за втори път този уикенд, Грейс подкара колата си нагоре към дългата, ниска сграда на градската морга на Брайтън и Хоув. Ярката майска слънчева светлина нямаше никакъв ефект върху мрачния й външен вид, сякаш сивите стени с каменна облицовка бяха там, за да отблъскват всякаква топлина, която може да се осмели да влезе. Вътре се допускаха само студени трупове и още по-студени души.
Освен Клео Мори.
Надяваше, се че днес отново е на смяна. Много се надяваше, докато вървеше към входа, за да позвъни на звънеца. След няколко секунди за негова радост Клео отвори вратата. Облечена както обикновено в униформата си от зелена престилка, зелена мушамена препаска и бели ботуши — единствените дрехи, в които някога я бе виждал, — тя го поздрави с щастлива усмивка, изглеждаше искрено зарадвана, че го вижда.
И за миг той застана с вързан език като хлапе на първа среща с момиче, за което в сърцето си знае, че не е от неговата категория.
— Здравей! — поздрави я той и добави: — Не можем да продължаваме да се срещаме така.
— Предпочитам да идваш сам, отколкото да дойдеш с краката напред — отвърна тя.
Грейс поклати глава, засмян.
— Много ти благодаря.
Вкара го в малкия си кабинет с розови стени.
— Да ти предложа чай? Кафе? Безалкохолно?
— Можеш ли да направиш чай с мляко по корнуолски?
— Естествено — кифли със сладко от ягоди и гъст каймак?
— И козуначени питки за чай?
— Разбира се — Клео отметна русата си коса назад, без да откъсва очи от неговите, като определено флиртуваше с него. — Значи това е представата ти за спокоен неделен следобед?
— Абсолютно. Не отиват ли всички на разходка в провинцията?
— Така е — съгласи се тя, докато включваше чайника. — Но повечето хора отиват да се радват на цветята и природата, а не да гледат трупове.
— Наистина ли? — попита той с престорено учудване. — Знаех си, че нещо не е наред в живота ми.
— В моя също.
Между тях настъпи мълчание. Това беше възможност, знаеше той. Чайникът издаваше лек съскаш звук. Видя да излиза струйка пара от пластмасовия чучур.
— Каза ми, че не си омъжена — била ли си някога? — попита той. — Имаш ли семейство?
Клео се обърна да го погледне и очите й срещнаха неговите със сърдечен, приятелски, спокоен поглед.