Роуз Мадър

— Роузи.

Гласът бе нисък и примамливо дрезгав. Въпреки това по гърба й полазиха тръпки. В гласа имаше нещо нередно, което като че само жена би могла да долови — ако мъж чуе такъв глас, започва да мисли само за секс. Но в гласа все пак имаше нещо нередно. Нещо много нередно.

— Роузи — отново я повика той и младата жена изведнъж проумя — гласът сякаш се опитваше да имитира човешкия. Сякаш се мъчеше да си спомни как да прозвучи като човешки глас.

— Не я гледай в лицето момиче — каза жената с червената дреха. В думите й се долавяше тревога. — Туй не е за такива като теб.

— А, не, аз и не искам. Искам да си вървя у дома — отвърна Роузи.

— Не те виня, но вече е твърде късно — отбеляза другата и поглади шията на понито. Тъмните й очи излъчваха тъга, а устните й бяха плътно стиснати. — И не я докосвай. Не ти мисли злото, но вече не се владее добре. — Тя почука челото си с пръст. Роузи се извърна неохотно към жената с хитона и пристъпи напред. Бе очарована от тъканта на гърба, заголеното рамо и шията й. Кожата й бе по-фина от сърма. Но по-нагоре по шията й…

Не беше сигурна от какво са причинени сивкавите петна, които се виждаха изпод косите й, а и не мислеше, че държи да узнае. Отначало й хрумна, че сигурно са следи от ухапване, но не приличаха много на белези от зъби. Тя добре познаваше белезите от ухапване. Дали пък другата не е болна от проказа. Или от нещо още по-страшно? От нещо заразно може би?

— Роузи — за трети път я повика медният дрезгав глас, в който звучаха такива нотки, че на нея й се приискваше да се разпищи точно както от усмивката на Норман.

„Тази жена е луда. Всички останали нередности — разни петна по кожата — са от второстепенно значение. Тя е луда.“

Блесна светкавица. Изтрещя гръмотевица. А с капризния порив на вятъра, който се изви откъм порутения храм, долетя далечният плач па пеленаче.

— Коя си ти? — попита тя. — Коя си ти и защо съм тук?

В отговор жената протегна дясната си ръка и й показа побелял стар кръгъл белег, скрит във свивката на ръката, и отбеляза със сладкия си пресипнал глас:

— Тази рана кървя доста, а после се възпали.

Роузи протегна ръка. Имаше абсолютно същия белег, само че на другата ръка. Осени я ужасяващо откритие — ако тя облече късия тъмночервен хитон, би оставила открито дясното, а не лявото си рамо, освен това би пристегнала гривната над левия, а не над десния си лакът.

Жената на хълма е неин огледален образ.

Жената на хълма е…

— Ти си мен, нали? — попита Роузи. А когато жената с плитката се поотмести, допълни с писклив разтреперан глас: — Не се обръщай, не искам да те виждам!

— Не подскачай толкова — търпеливо отвърна Роуз Мадър със странен тон. — Ти наистина си Роузи, и си Роузи Истинска. Не забравяй това, дори когато забравиш всичко останало. И помни още нещо — аз възмездявам. Каквото и да направиш за мен, ще ти отвърна със същото. Затова се срещнахме. Това е нашето равновесие. Нашето ка.