Роуз Мадър
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #35
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Еленкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Роуз Мадър». Краткое содержание книги:
За да оцелее, Роузи трябва да проникне във въображаемия свят на една картина и да се превърне в необикновената Роуз Мадър…
Главата й се отпусна на една страна. Разнесе се тътенът от гръмотевица. Щурците скрибуцаха оглушително и един от тях дори заподскача по пода към леглото й, но тя не го забеляза. Нишката, която свързваше тялото и разума, се бе прекъснала, и Роузи отплува в тъмата.
3
Събуди се от блясъка на мълния, но сиянието бе не пурпурно, а ослепително бяло. Гръмотевицата не закъсня — не изтрещя, а направо изрева.
Роузи седна в леглото и задъхана придърпа одеялото към шията си. Втората светкавица освети масата, кухненския плот, дивана, който бе всъщност канапе за двама, отворената врата към малката баня с прибрана настрани завеса на маргаритки. Светлината бе толкова ярка, че образите сякаш продължаваха да се виждат и в тъмното, след като угасна, само че цветовете се бяха обърнали наопаки. В миг осъзна, че плачът на бебето още се чува, но щурците бяха замлъкнали. Бе излязъл и вятър. Едновременно го чуваше и усещаше с тялото си. Вятърът повдигна косата й, а наблизо някакви страници прошумоляха, плъзнаха се, паднаха на пода. Снощи бе оставила ксерокопираните страници от следващия роман на Ричард Расин на масата и вятърът ги бе разпилял из стаята.
„Това не е никакъв сън“ — рече си и спусна крака на пода. В същия миг погледна към прозореца и дъхът й спря. Или прозорецът бе изчезнал, или цялата стена се бе превърнала в огромен прозорец.
Във всеки случай гледката, която се разкриваше, съвсем не беше Брайънт Парк — вместо това се виждаше жена в пурпурночервен хитон, която стоеше на върха на потънат в зеленина хълм и се взираше в руините на някакъв храм в подножието. Но сега полите на късата й дреха се увиваха около дългите й гладки крака; сега Роузи различи тънки руси кичури, които се бяха измъкнали от плитката и се виеха като планктон на вятъра, и виолетово-черни буреносни облаци, препускаха по небето. Рошавото пони пък поклащаше глава, хрупайки високите треви.
Ако това бе прозорец, то той бе широко отворен. Докато Роузи наблюдаваше, изведнъж понито навря глава в стаята, подуши дъсчения под и тъй като явно го намери доста безинтересен, се отдръпна и отново започна да пасе от своята страна.
Отново блесна светкавица, последвана от гръмотевица. След внезапен порив на вятъра разпилените страници се разлетяха и затанцуваха из кухненския бокс. Като се изправи и бавно пристъпи към картината, която се бе разпростряла върху цялата стена, от пода до тавана, вятърът развя нощницата й и полите й се увиваха около босите й крака. Косите й също се развяха и тя усети сладкия дъх на приближаващия дъжд.
„Всеки момент ще се изсипе — мислено отбеляза. — Ще ме измокри до кости. Всъщност май всички ни ще измокри.“
„РОУЗ, КАКВИ ГИ ГОВОРИШ? — изпищя Практична-Разумна. — КАКВО ЗА БОГА ПРА…“
Роузи моментално смаза гласа — в този миг й се струваше, че му се е наслушала за цял живот — и поспря пред стената, която не беше вече никаква стена. Точно пред нея, на не повече от метър и половина, стоеше русокосата жена с хитона. Тя все още бе обърната с гръб и сякаш продължаваше да се взира в подножието на хълма, но отблизо се очертаваха мускулите и грапавинките по кожата й, а като дишаше, едва забележимата извивка на гръдта й се надигаше и спускаше.
Роузи пое дълбоко дъх и пристъпи в картината.
Оттатък бе поне с десет градуса по-студено и високите треви гъделичкаха глезените и коленете й. За миг й се стори, че отново чува едва доловим бебешки плач, но после звукът заглъхна. Погледна назад, очаквайки да види своята стая, но и тя бе изчезнала. Там, откъдето влезе в този свят, се виеше старо маслиново дърво с чепат ствол и разперени коренища и клони. Под него имаше триножник с платно и малка табуретка. На столчето бе оставена разтворена палитра с какви ли не цветове и четки.
На големина платното на триножника беше като картината, която купи от „Града на свободата“. На него бе нарисувана стаята й на Трентън Стрийт, погледната от стената, където бе окачила „Роуз Мадър“. Насред помещението стоеше жена — очевидно самата Роузи — обърната с лице към вратата за площадката на втория етаж. Стойката и положението й не съответстваха напълно на позата и мястото на жената, която се взираше в порутения храм — например ръката й не беше вдигната — но ги наподобяваха до такава степен, че тя страшно се изплаши. Имаше и друго, което я плашеше в тази картина — жената бе облечена с тъмносини панталони и розова блуза без ръкави. Това бяха дрехите, които бе намислила да облече за разходката с Бил. „Ще трябва да облека нещо друго“ — ужасена си рече, сякаш ако в събота промени облеклото си, ще промени с нещо онова, което виждаше сега.