Магьосникът
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #4
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Магьосникът». Краткое содержание книги:
Спасяват се като по чудо и продължават пътя си към митичната Тъмна кула, ала Роланд внезапно осъзнава, че за да не загуби приятелите си, трябва да им разкаже за онзи болезнен период от младостта си, който досега е пазил в тайна.
Това е историята за трагичната любов между Роланд и красивата Сюзан, за приключенията му с верните приятели Кътбърт и Алан в баронство Меджис, където всеки се стреми да притежава вълшебното кълбо — частица от Дъгата на Магьосника.
— Изгарям за жътва! — беше прошепнал мелодраматично в ухото й. Дъхът му смърдеше на бренди. — Всеки ден от това лято ми изглежда като година.
Сега, в нейната стая, докато си решеше косата и гледаше към луната, тя си помисли, че никога през живота си не се е вбесявала така, както в онзи момент: бясна беше на Торин, на леля Корд и направо кипеше от гняв заради онзи самодоволен сухар Уил Диърборн. А най-вече беше бясна на себе си.
— Има три неща, които можеш да направиш при всяко едно положение, момиче — беше й казал веднъж баща й. — Можеш да решиш да предприемеш нещо, да решиш да не предприемаш нищо… или да решиш да не решаваш.
Това, последното, нейният тати никога не го беше разбирал и казваше (макар да нямаше нужда), че е изборът на слабите и глупаците. Тя си беше обещала никога да не избира този метод… но въпреки всичко си беше позволила да бъде въвлечена в тази грозна ситуация. Сега всички избори й изглеждаха лоши и безчестни, всички пътища или бяха затрупани с камъни, или свършваха в блатото.
В своята стая в кметския дом (тя не делеше спалнята на Харт от десет години, а в леглото му не беше влизала от пет), Олив седеше по бяла памучна нощница и също гледаше към луната. След като се беше уединила в това сигурно и спокойно място, тя беше плакала… но не много. Сега очите й бяха сухи и се чувстваше куха като мъртво дърво.
И кое беше най-лошото? Това, че Харт не разбираше колко е притеснена — и то не само за себе си. Беше прекалено зает да се натиска и да дрънка (твърде зает да зяпа в предницата на дрехата на сай Делгадо при всяка възможност), за да разбере, че хората му се присмиват зад гърба. Това можеше и да престане, ако момичето се върне при леля си с надут корем, но подобно нещо нямаше да се случи с месеци. Засега. Вещицата се беше погрижила. Щеше да продължи още по-дълго, ако момичето омекваше бавно. И кое беше най-глупавото, най-оскърбителното нещо? Това, че тя, дъщерята на Джон Хавърти, Олив, все още обичаше съпруга си. Харт беше самонадеян, самовлюбен, надменен глупак, но тя все още го обичаше.
Имаше и още нещо, доста встрани от преображението на Харт в Свети Козел на стари години — тя мислеше, че е в действие и някакъв заговор, опасен и най-вероятно нечестен. Харт не знаеше почти нищо за подробностите и тя предполагаше, че е наясно само с онова, което Кимба Раймър и онзи отвратителен куц човек искат да знае.
Бяха времена, не твърде отдавна, когато Харт нямаше да си позволи да бъде въртян с такава лекота около пръста на някой като Раймър. Времена, когато един поглед към Елдред Джонас и приятелчетата му щеше да е достатъчен да ги изпрати на запад без да са получили и една топла вечеря. Но това беше преди Харт да бъде пленен от сивите очи на сай Делгадо, от стегнатия бюст и плоския й корем.
Олив намали фитила на лампата, духна пламъчето и се пъхна в леглото, където щеше да лежи будна до сутринта.
Към един в приемната на кметския дом не беше останал никой, освен четири чистачки, които изпълняваха задълженията си безшумно (и нервно) под погледа на Елдред Джонас. Когато една от тях погледна нагоре и видя, че го няма в стола под прозореца, където беше седял и пушил, тя промърмори тихичко на приятелките си и те всички се отпуснаха малко. Но не пееха — нито се смееха. Il spectro, мъжът със синия ковчег на ръката, можеше й само да е отстъпил в сенките. Можеше все още да ги гледа.
Към два дори и чистачките си бяха отишли. Беше настъпил часът, в който в Гилеад празненството щеше тъкмо да достига апогея си от блясък и клюки. Но Гилеад беше далеч, не само в друго Баронство, но и в друг свят. Това тук беше Външната арка, а във външността дори благородниците си лягат рано.
Нямаше никакви благородници в „Почивка за пътника“ обаче и под всевиждащия поглед на Двуглавия нощта беше все още съвсем млада.
2
В единия край на бара рибари с навити до глезените ботуши пиеха и играеха на карти с малки залози. От дясната им страна имаше маса за покер. Отляво група крещящи, разгорещени мъже — най-вече кравари — стояха край Алеята на Сатаната и наблюдаваха как заровете се търкалят по кадифената покривка. В другия край на залата Шеб Маккърди свиреше джазирано буги. Зад и над него, изправена пияна на стола, Пети Ръчката полюляваше грамадната си гръд и завалваше думите на песента с пълен глас: