Школа за магии (Книга втора)
- Автор: Демилль Нельсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Олга Дончева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Школа за магии (Книга втора)». Краткое содержание книги:
Срещу тази унищожителна съветска сила се изправят трима американци: офицер от ВВС, който извършва последния рискован полет до центъра на невероятния експеримент, красива и смела служителка от посолството, която проверява на дело идеите си за баланс на суперсилите и резидентът на ЦРУ в Москва, който, осъзнал една съкрушителна истина, прави съдбовна крачка към смъртта.
Холис се подпря на коляното си и стреля към бараката, след това се обърна и стреля към редицата войници, които се приближаваха към него от другата страна. И двете групи се хвърлиха на земята, но не отговориха на огъня му, защото не можеха да стрелят едни срещу други.
Наблюдаваше ги как прибягват през високата до коленете им трева, като постепенно затягаха обръча около него, залягайки и претърсвайки тревата. Лъчът на прожектора го осветяваше непрекъснато и той стреля по посока на източника на светлина, докато не угасна.
— Предай се! Стани!
Холис изстреля последните патрони от автомата си, след това извади пистолета си и зачака. Войниците бяха на петдесетина метра от него и се чуваха подвикванията им. Някой издаде заповед и групата, която идваше откъм бараката, залегна долу в позиция за стрелба. Другите коленичиха и насочиха пушките си към него като отряд за екзекуция. Той изстреля патроните от пистолета си по тях и зачака ответната канонада да разкъса тялото му.
Чакаше, но нищо не се случи. Погледна към мъжете, които бяха коленичили на земята, но вече не ги виждаше; той осъзна, че вероятно и те са залегнали на земята в положение за стрелба.
— Не се предавам! — извика на руски. — Елате и ме хванете!
Чакаше, но никой не му отговори. Чу как някой повръща и стене и разбра. Нервнопаралитичният газ идваше от север и бе достигнал първата група войници, преди да стигне до него. Забеляза, че прожекторите на кулите вече не шареха по земята, а бяха насочени неподвижно във въздуха.
Погледна назад към войниците, идващи откъм бараката, и видя, че те продължават да се движат през тревата. Холис стоеше прав с изваден пистолет и очакваше или нервнопаралитичният газ, или някой от войниците да го достигне.
Небето беше чисто и от север продължаваше да подухва лек ветрец. Не усещаше особено силен страх от смъртта, защото дълбоко в себе си бе убеден, че само благодарение на няколко секунди, подарени му от случайността в пристанището на Хайфон, не бе прекарал последните петнадесет години от живота си тук. Съдбата му бе отпуснала още малко време, но то бе време, дадено на заем, и сега бе дошъл моментът да си плати дълга, както винаги бе знаел, че ще стане.
Вече си имаше един гроб в Арлингтън и едва ли за някого имаше голямо значение дали прахът, положен вътре, е наистина от него, или пък е на някой нещастен руснак. Всички му бяха отдали дължимата почит и продължаваха да живеят живота си. Тази смърт бе някак си излишна, също както и смъртта на всички американски пилоти тук. Но всъщност той си даваше сметка, че приемайки да участва в играта на Сет Алеви, сам бе допринесъл за този изход на събитията: затова реши, че е справедливо да бъде тук заедно с всички тези хора, които никога нямаше да се завърнат у дома.
Знаеше, че би могъл да напусне бараката две минути по-рано. Но по причини, които Сет Алеви разбираше по-добре от него, бе останал — беше се почувствал твърде свързан с Алеви, твърде въвлечен в неудържимо привличащата го лудост на този човек.
Но на Алеви, готов да умре в името на убежденията си, можеше да прости всичко това. Ала хора като Чарлз Банкс или като онези, които си играеха с човешките съдби и държавите по света като с шахматни фигури, бяха нещо друго. Те бяха тези, помисли той, които имаха нужда от миризма на барут, мъртви тела и газ, за да бъдат върнати към реалността.
Холис затвори очи и извика във въображението си образа на Лиза — такава, каквато беше първият път, когато я забеляза в дежурния кабинет в нощта на изчезването на Фишър. Вгледа се назад в спомените си и си даде сметка, че в оная нощ между тях бе станало нещо. Още от самото начало той знаеше докъде ще ги отведе то, така както съзнаваше, че цялата тази история с Фишър и Додсън има вероятност да го доведе именно до този момент. И тъй като предчувствията му си противоречаха, той се бе опитал да се отдалечи от нея. И ако съжаляваше за нещо, то бе, че можеше да я обича повече, да й даде онова, което тя с такова желание бе дарила на него.
Надигна се вятър. Той дълбоко си пое дъх. Миризмата на боровете и влажната земя бе все така приятна и неподправена, защото още не бе примесена със сътворените от човека смъртоносни изпарения. Почувства, че леко му се повдига, и изпита странно усещане за пощипване по кожата. Запита се защо газът вече убива руснаците, които са по-далеч от него по посоката на вятъра, преди да е убил самия него.
С отдалечената част на съзнанието си долови равномерното пърпорене на перки. Помисли си, че приличат на крилете на черните ангели, които идват да вземат душата му. Вятърът се усили и той отвори очи. Небето над главата му бе черно като катран и Холис забеляза, че тъмнината се спуска над него като нещо осезаемо. След това видя крилете на ангелите да се въртят в нощното небе и осъзна, че това не е предизвикана от газа халюцинация, а вертолет, който разчиства въздуха около него, създавайки малко островче живот в мъртвата зона.