Белият нинджа (Част II)

На всеки двайсетина секунди очите му се спираха върху миниатюрния антирадар, скрит зад сенника на предното стъкло. Вършеше това механично, въпреки че уредът беше снабден и със звуков сигнал, който щеше да го предупреди, ако някоя ранобудна патрулна кола се беше заредила на магистралата в очакване на нарушители като него. Вършеше го и за да не се унесе от монотонното сиво платно на магистралата, което летеше насреща му с огромна скорост.

Разстоянието между Уест Бей Бридж и Ню Йорк измина само за час и четвърт. Джъстин се събуди, когато корветът се стрелна в тунела Куинс-Мидтаун.

— Колко е часът? — протегна се тя.

— Прекалено рано, за да си будна — включи светлините Никълъс. — Можеш да поспиш още малко.

— Омръзнаха ми кошмарите — разтърка очи тя. — Омръзна ми да се сблъсквам с призраци… Сънувах Сайго, Ник — погледна го тя. — А после той изведнъж се превърна в теб…

Никълъс неволно потръпна, в съзнанието му изплуваха думите на Канзацу: „Цял живот си бягал от Мрака“… А после и неговият отговор: „Това означава, че Сайго и аз сме били една й съща личност…“

— Сенжин не е Сайго — каза на глас той. — Искам да ти кажа нещо, което трябва добре да запомниш — Сайго беше олицетворение на Злото. А Сенжин — зловещият „дорокусай“, отдавна е преминал отвъд Злото, както и отвъд Доброто. По отношение на него са неприложими моралните категории. Той живее, или поне си мисли, че живее, извън всякакви догми от подобен характер.

— А какви са неговите догми?

Излязоха от тунела и се насочиха към, центъра на Манхатън.

— Не съм сигурен, че мога да ги дефинирам — промълви Никълъс. — Не зная и дали това има някакво значение. За мен най-важното сега е да разбера какво си е наумил Сенжин. Узная ли това, ще разбера и цялата му същност.

Прекоси половината остров по широката лента на Второ Авеню, свърна в западна посока и навлезе в Сохо. Измина няколко пресечки по Грийн Стрийт, после отби вдясно и спря пред няколко дълги и ниски фабрични постройки. Допреди пет-шест години тук се произвеждаха сушени храни и други стоки на леката промишленост, но сега сградите бяха основно преустроени и превърнати в огромни, елегантни и свръхмодерно обзаведени апартаменти.

Никълъс слезе от колата и поведе Джъстин към желязна врата, боядисана в морскозелен цвят. В средата й бяха монтирани три сложни секретни брави, останалата й част бе покрита с дебели месингови плочки, които изключваха разбиването й с взлом. На стената вдясно имаше домофонен панел, високо над него проблясваше обективът на видеокамера.

Никълъс натисна копчето, срещу което стоеше загадъчният надпис „Кон Тауър“. Секунда по-късно вратата отскочи сантиметър назад, отворена дистанционно. Затръшна се зад гърба им в мига, в който пристъпиха през прага. Потънаха в непрогледен мрак. Изтече една минута, после втора, трета… Никълъс не помръдваше, Джъстин също. Тя съзнаваше, че няма смисъл да задава въпроси, усещаше спокойствието на Никълъс до себе си и това й беше напълно достатъчно.

Осветлението се включи внезапно, без предупреждение. Джъстин заслепено примижа, през полуспуснатите си клепачи успя да види, че са обкръжени от собствените си отражения, многобройни като в паноптикум. Чувството, че халюцинира, я напусна едва когато в огледалата насреща им се отвори тясна врата и Никълъс я поведе към нея.