Последно изкушение

— Коя сте вие? — гласът му прозвуча като слабо поскърцване в сравнение със звучния и категоричен тон преди малко.

Карол задържа израза на недоумение на лицето си.

— Нали вие сте Тадеуш Радецки? Да не би да съм сбъркала ложата?

— Аз знам кой съм. Искам да знам коя сте вие.

Радецки успя да си възвърне донякъде спокойствието и последните му думи бяха произнесени почти изцяло в съответствие с нормите на доброто възпитание.

— Каролайн Джексън — тя плахо протегна ръка към него.

Той посегна към ръката й и я пое предпазливо, като че ли се боеше, че като я докосне, тя ще изчезне. Пръстите му бяха сухи и хладни, но ръкостискането му беше странно отпуснато, ръкуваше се като политик, комуто се налага да прави това по-често, отколкото му е приятно. Поклони се леко, рутината на добрите маниери му даваше възможност да събере мислите си.

— Тадеуш Радецки, както правилно предположихте.

Той пусна ръката й и отстъпи малко встрани, все така намръщен, но сега острите черти на лицето му изразяваха предимно предпазливост.

— А сега може би ще бъдете така любезна да ми обясните какво търсите в ложата ми?

— Исках да разговарям с вас. Съжалявам, че ви се натрапих, но исках да съм сигурна, че ще ви намеря сам. За да говорим насаме. Мога ли да седна?

Карол искаше да отиде в предната част на ложата, за да я виждат откъм залата. Знаеше, че Петра също е някъде там, но дори самият факт, че не е скрита от погледа на хората, щеше да я накара да се почувства по-сигурна. Ако се провалеше още от самото начало, не трябваше да се излага на опасност от насилие. Въпреки че той не изглеждаше като човек, който прибягва към такива методи.

Тадеуш й подаде стол, но самият той не седна. Вместо това се облегна на парапета на ложата, с гръб към публиката. Зад него тихото бръмчене на много разговори долиташе до тях откъм залата. Той скръсти ръце на гърдите си и започна да я изучава, докато тя се облягаше на кадифената тапицерия.

— И така, госпожо Джексън, ние сме насаме. Защо дойдохте тук?

— Познавам… искам да кажа, познавах Колин Озбърн.

Радецки повдигна вежди и устата му се изкриви в изражение, което трябваше да означава „И какво от това?“.

— Това трябва ли да означава нещо за мен? — попита той.

Карол се усмихна широко, наслаждавайки се на спазматичната реакция, която очите му не можаха да прикрият. Беше постигнала целта си, съзнаваше го ясно. Той виждаше пред себе си Катерина, и въпреки опитите си да се покаже незасегнат, беше развълнуван. А на нея й трябваше тъкмо това.

— Като се има предвид колко много делови връзки сте имали с него, той би бил дълбоко засегнат, ако можеше да разбере, че сте го забравили толкова бързо.