Прокрадващ се в сенките
- Автор: Пехов Алексей Юрьевич
- Серия: Хрониките на Сиала #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Прокрадващ се в сенките». Краткое содержание книги:
Демонът ме изгледа ядосано и подозрително, очевидно се чудеше как да ме изяде, но накрая разумът все пак победи. Той разтвори черните си пръсти и ме пусна.
— Добре, ще те отнеса, където искаш, но ако лъжеш, ще ти изсмуча мозъка от костите.
— Чудесно — поех си дълбоко дъх аз.
Ако на негово място беше братчето му, „умния“ Вухджааз, вече щях да съм в корема му!
— Готов ли си, човече? — овенската глава на демона ме наблюдаваше с интерес.
Очевидно все пак беше решил да опита по-късно костния ми мозък.
— Да — без да гледам, сграбчих няколко древни книги от близкия рафт.
Какво да се прави, професия. Някои хора биха дали луди пари за тези книги — това си беше бонус, щом така и не успях да надникна в гномската банка.
— Аз само да взема…
Шдуъйрук ме сграбчи за яката и ме придърпа към себе си.
Пляс!
Миг — и ме връхлетя стена, още миг — и нещо сиво се мярна пред очите ми, а ушите ми заглъхнаха, сякаш натъпкани с памук. Следващ миг — и аз вече стоях, примигвайки изумено, до магическата стена, а пред мен в отстъпващия здрач се виждаше улицата на Покривчиите.
— … няколко книжки — завърших прекъснатото изречение.
— Ти и така ги взе — изсумтя демонът. — Е, къде е Камъка?
— Ела в сряда в „Нож и брадва“ точно една минута след полунощ. Там ще ти дам твоя Кон.
Шдуъйрук приглушено изръмжа и оголи зъбищата си.
— Усещам, че лъжеш.
— Защо да лъжа? — свих рамене и нервно погледнах към небето. Две минути до разсъмване, не повече. — Винаги можеш да ме намериш. Но ела точно на минутата, в която ти казах, иначе Коня може вече да го няма.
— Не ме учи, малко змийче! Ще дойда! — изръмжа демонът и изчезна в стената на близката къща.
Поех облекчено дъх, внимателно поставих книгите отгоре на стената, покатерих се на нея и бях на път да скоча, когато си спомних за нещо недовършено.
„Валдер, трябва да си отидеш.“
„Благодаря ти, тръгвам си“ — веднага се раздаде гласът на архимага.
„Благодаря ти и довиждане. Живи в светлината.“
Почувствах как нещо изчезна от мен. Архимагът си отиде.
Скочих от стената, протегнах ръце и взех магическите книги. Е, това беше, направих нещо, което никой не беше правил преди мен — прекосих от край до край Закритата територия. Вярно, с мошеничество и като се възползвах от помощта на демон, но за това другите не е задължително да знаят. А сега да спя, да спя, да спя.
Тъкмо тръгвах, когато иззад стената се разнесе вик на болка:
— Гарет, спаси ме!
Сложих книгите на земята, подскочих, хванах се за горната част на стената, набрах се и погледнах кой ме вика. По улицата на Покривчиите, накуцвайки, препъвайки се и падайки, тичаше човешка фигура. В нея разпознах Шниг. Значи беше оцелял. Въпреки че притискаше едната си ръка към тялото и влачеше десния си крак, но беше оцелял. И не просто оцелял, а беше пробягал цялата гигантска улица на Покривчиите, след това, явно забелязвайки как минавам през стената, се беше вкопчил в единствения си шанс. Сам не би могъл да се прехвърли през стената, а ето че аз можех да му помогна.
— Гарет, не ме оставяй, моля те! — изкрещя той.
Не се отличавах с особена любов към ближен, който мечтае да ми забие нож в ребрата, но трябваше да помогна на Шниг. Това беше великолепен шанс да науча повече както за клиента му, така и за тайнствения Господар.
— По-бързо! — извиках на бързащия крадец. — Забързай! Всеки момент ще съмне!
Простоватото лице на крадеца застина в израз на отчаяние. Напъваше с всички сили, но до стената оставаха повече от двадесет ярда.
— Хвани ме за ръката! — протегнах му ръка, но от стената не слязох, предпочитах тялото ми да е в града на Занаятчиите.
Шниг не успя. Хоризонтът избухна в розово и разпръсна тъмнината от небето. Рязко се дръпнах назад и се плъзнах по стената обратно, но все пак успях да видя как бедния Шниг от всички страни бе ударен от ослепителни лъчи пурпурна светлина. Миг по-късно от другата страна на стената се чу сподавен вопъл — и тишина.
— Армия пияни джуджета да ме стъпче — промърморих потресен и поклатих глава.
Сагот само знае какво става под носовете ни.
Ужасно се уморих, да даде Сагот да се добера до легло, оттам и залп на гномски оръдия няма да ме вдигне. Взех от земята тежките книги, притиснах ги към себе си и със забързаната походка на тръгнал по много важни и неотложни дела човек закрачих през пробуждащите се квартали в града на Занаятчиите.