Прокрадващ се в сенките
- Автор: Пехов Алексей Юрьевич
- Серия: Хрониките на Сиала #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Прокрадващ се в сенките». Краткое содержание книги:
— Тогава влез и се обърни към Тях — отговори ми някак вяло и неуверено вторият жрец.
Най-вероятно моят вид не предразполагаше към дълги теологически беседи.
— Веднага ще се обърна — промърморих аз, насочвайки се към жилищата на жреците на Сагот. — Особено към онзи, който взема по жълтица за идиотски съвети.
Фонтанът във формата на рицар и огр все така весело си ромолеше, бълвайки водопад искряща вода. Около статуите на боговете се въртяха свещеници. Сутрешно почистване, докато още не са се появили енориашите. Един от жреците внимателно търкаше с кърпа лицето на Сагра, друг слагаше букет цветя в краката на миловидния Силни. На мен не ми обърнаха внимание, което ни най-малко не ме обиди.
Пред арката, предизвикваща в главата ми не най-приятни спомени, спрях. Поколебах се за миг и направих крачка. Нищо не се случи. Никаква свръхумна твар не се канеше да ме хваща. Странно. Възможно ли беше да се е случило нещо? Поразходих се напред-назад, очаквайки кога най-накрая някой ще се накани да ме сграбчи. Безрезултатно. Да го отнесе мрака този Вухджааз! Изплюх се и се затътрих към покоите на Фор.
По пътя срещнах няколко жреци, които гасяха факлите, горели цяла нощ. Служителите на Сагот не ми обърнаха внимание, явно бяха предупредени от Фор за предстоящата ми визита.
Приближих до познатата врата, бутнах я и се намъкнах в обителта на Фор. Той очевидно не беше лягал, а беше прекарал на масата цялото време, през което отсъствах. Масата, между другото, беше празна, ни трошичка храна — още една странност. Значи учителят се притесняваше за безпътния си ученик.
— Дойде все пак — оживи се Фор, когато ме видя, но не тръгна да изразява радостта си. С това можеше да заблуди всеки друг, но не и мен. — Успя ли?
Мълчаливо тръснах на масата чантата с документите и книгите.
— О-хо! — възкликна той. — Не го очаквах. Как беше там, ще разкажеш ли?
— По-късно — промърморих аз. — Малко по-късно. Събуди ме, когато се стъмни.
И с тези думи, като едва успях да смъкна мръсните дрехи от себе си, се проснах на леглото и потънах в дългоочаквания сън.
Глава 13
Какво казаха документите…
Нежно шумолене на прелистващи се страници прогони съня ми.
Прозях се и се протегнах, но очи не отворих, опитвайки се да открадна още мъничко късче сън.
— Стига си се излежавал, вече е вечер — кисело каза Фор, явно беше забелязал, че не спя.
— Мръкна ли? — прозях се още веднъж аз.
— Скоро ще мръкне. Пак ли имаш някаква твоя си работа? — гласът на учителя прозвуча едва ли не насмешливо.
Възможно ли е немарливият ученик да е още в състояние да прави нещо след пътуването в Закритата територия?
— Ъ-хъ — измърморих аз, прогоних окончателно съня и отворих очи.
Фор седеше в любимото си кресло, държейки в скута си една от книгите, които бях взел от кулата на Ордена. Втората книга и купчината ръкописи лежаха до него, на масичката за документи.
— Позволих си да ти изхвърля дрехите, в такова състояние бяха, че и просяк би се срамувал да ги облече. На стола има нови. Предполагам, че тъмното ще ти ходи?
Риторичните въпроси обикновено ги оставях без отговор. Защото както Фор и така добре знаеше, нощем в тъмни дрехи се работи по-удобно и, няма какво да се лъжем, по-безопасно. Само безумец е способен да се облече в бяло и да отиде в някоя богата къща, където най-вероятно ще го забележат още от стотина ярда и ще му спретнат подобаващо посрещане, последвано от промушване с нещо остро.
Дрехите ми бяха като по мярка, само ризата ме стягаше малко в раменете, но това беше дреболия.
Погледът ми попадна на масата с храна до прозореца и стомахът ми подканващо закъркори.
— Виждам, че нощните разходки не са ти съсипали апетита, следователно не е ли вече време да седнем на масата и да благословим Сагот за подарения ни още един ден живот? — Фор остави книгата настрана и стана от креслото.
— От кога си започнал да четеш магически книги? — не знаех, че старият крадец има ново увлечение.
— Всъщност не чета — сви рамене Фор и тръгна към масата. — Просто бегла оценка на стоката. За двете можеш да вземеш към двеста, мога да говоря с купувачи, още не съм загубил старите си връзки.
— Засега нямам нужда от злато — измърморих, докато сядах на масата.
Последните лъчи на залязващото слънце като топли пики пронизваха изящната дървена решетка на прозорците и падаха на лицето ми. Късното следобедно небе почервеня с яростта на нажежена стомана. След известно време яростта щеше да се охлади и да премине в черното спокойствие на нощта.