Шадоус Фол [bg]

Рия Фрейзиър спря колата си пред дома на Ленард Аш и се опита да убеди себе си, че постъпва правилно. Бе тук по работа, като кмет на Шадоус Фол, защото трябваше да узнае какво Аш би могъл да ѝ каже за Джеймс Харт. Бе загрижена за това какво означава за града неговото завръщане, особено след като Времето с такава готовност му бе разрешил аудиенция. Старецът обикновено не беше толкова гостоприемен. Бе тук по работа, нищо повече. Рия въздъхна и се погледна в страничното огледало. Може би, ако си го повтаря достатъчно често, ще успее да си повярва. Може би.

Тя погледна към дома на семейство Аш от колата си, където се чувстваше в безопасност. Хубава самостоятелна къща, модерна и приятна, удобно разположена далеч от пътя. Широка пътека, покрита с чакъл водеше през грижливо поддържаните площи към входната врата. Докато слушаше как камъчетата хрущят под гумите по алеята, в главата ѝ нахлуха всевъзможни спомени. Бе идвала тук често, докато Аш бе още жив, понякога с Ричард Ериксон, понякога и сама. Предимно сама, към края. Идваше устремена по алеята, усещаше как сърцето ѝ бие учестено, докато се оглеждаше да зърне Ленард. Той неизменно бе там, отваряше входната врата, когато колата ѝ спреше, посрещаше я с усмивка и целувка и я прегръщаше през кръста. Бяха толкова щастливи, така влюбени… но това бе преди три години, преди той да умре и оттогава много неща се промениха.

Сега нямаше и следа от него и Рия поклати глава като осъзна, че несъзнателно е очаквала да го види да се появява както обикновено. Или не беше вкъщи, или пристигането ѝ не бе от значение за него. Ленард бе загубил интерес към много неща откакто бе умрял. Тя сви рамене, изключи двигателя и се заслуша в тишината. Къщата на семейство Аш се намираше в покрайнините на града, далеч от шума на множеството негови реалности. Дори и птички не пееха. Вероятно съществуваха наредби относно тези неща в квартала. Тя отвори вратата и излезе от колата. Направи го бързо, за да няма възможност да размисли над това какво прави и да промени намеренията си. Беше се разколебала пет-шест пъти по пътя насам. Заключи вратата на колата, разсеяно се зарадва на приглушеното щракване на ключалките. Харесваше ѝ, когато механизмите работеха, както се очакваше от тях. Караше я да се чувства в безопасност. Малко неща ѝ вдъхваха подобна увереност през тези три години.

Тя отиде до входната врата, като полагаше усилия да остане спокойна и уверена, просто за веки случай, ако… някой… я наблюдаваше. Все още бе облечена в елегантните си черни дрехи от погребението по-рано през деня, макар че бе оставила малката си шапчица с воал в колата. Ленард не обичаше шапки. Самият той никога не носеше и имаше навика да прави ужасно хапливи забележки за онези, които ги предпочитаха. Не смяташе, че може да понесе чувството му за хумор, не и като капак на всичко останало. Тя спря пред входната врата, пое дълбоко въздух и натисна звънеца. Чу го как звъни слабо във вътрешността на къщата. Не можа да долови друго. Някъде запя птица. Звучеше самотно.