Шадоус Фол [bg]

— Това е всичко, наистина. Стори ми се доста дружелюбен, не бе твърде стъписан от Шадоус Фол, което предполага или огромна сила на характера — или изключително ограничено въображение. Добра компания, но доста сдържан. Не говореше много за себе си, като се замисля. Не знам какво друго да кажа.

— Очаквах повече, Ленард.

— Съжалявам. С толкова разполагам.

— Тогава е време да си вървя.

Рия се изправи и Аш бързо скочи на крака. Тя пооправи роклята си, като се стараеше да не поглежда към него.

— Радвам се, че се видяхме, Ленард. Трябва да се видим пак — някой път. Сега трябва да тичам. Имам да върша куп неща.

— Моля те, не си отивай, Рия.

— Няма за какво друго да говорим.

Рия се насили да го погледне.

— Бях тук по работа, нищо повече.

— Искам да ти кажа толкова много неща.

— Не искам да ги чуя.

— Не го вярвам. Накрая дойде да ме видиш, след всичкото това време. Това трябва да означава нещо. Толкова ми липсваше. Не минава и час от деня, без да си мисля за теб и времето, когато бяхме заедно. Понякога смятам, че само тези спомени ме крепят.

— Престани! Беше някой друг. Мъжът, когото обичах, е мъртъв и погребан, няма го! Вече не е част от живота ми.

— Все същият съм, Рия. Мъртъв съм, но съм аз. Същият мъж, който държеше ръката ти когато се разхождахме, който седеше и чакаше долу, докато се ти мъчиш да избереш какво да облечеш. Този, който ти каза, че те обича повече от самия живот. Лицето ти просто е променено, Рия. Същото студено, безизразно лице, както когато не искаш да чуеш нещо. Виждам в очите ти как спускаш кепенците, а лицето ти казва, че няма никой вкъщи. Не се крий от мен, Рия. Не и от мен. Толкова съм самотен.

— Не ми причинявай това, Ленард.

Тя отвърна твърдо на погледа му, но той усети как краката ѝ треперят. Напрежение или усилие. Нищо друго.

— Няма нищо между нас вече. Любовта е за живите, за хората с бъдеще.

— Мислиш, че не го знам ли? Нямаш представа какво ми е сега. Знам, че не съм истинският Аш. Аз съм споменът за това, което съм бил в образ и форма. И това не е достатъчно. Човек със скрита същност, подводни камъни, така казваше, нали. Само дето сега е истина. Започвам да забравям, Рия. Губя едно по едно нещата, които ме правеха завършен. Всеки ден си спомням с нещо по-малко. Думите от любима песен, цвета на колата на някой приятел — изчезват и нищо не може да запълни празнината. Дребни неща за момента, но се натрупват. Или по-скоро изчезват от мен. Избледнявам, с всеки ден все повече се губя. Накрая всичко ще изчезне и аз наистина ще съм мъртъв. Един призрак, образ на човек, който вече не съществува. Помогни ми, Рия. Уплашен съм. Толкова се боя.

Страданието в гласа му я разкъсваше, в гърдите ѝ се надигна болка, жестоката отдавнашна болка, за която не бе споделила с никого. Погледна го гневно, отказваше да се предаде пред сълзите, които изгаряха очите ѝ.