Шадоус Фол [bg]

Мнозина се развикаха за Роби Рабит, бяха придобили опит в това, а разсилният трябваше да мине между тях със своя дървен чук за крикет, за да възстанови реда. Кондорът удряше с чукчето сякаш за последно, но никой не му обръщаше внимание с изключение на малък брой опърпани невестулки, които биха заети да правят залози в коя посока ще полети главата на чукчето, когато накрая се измъкне. Хиената удряше с дървения чук със замах и мощ, където свари, докато накрая въдвори напрегната тишина, с неясен подтекст на масово негодувание. Тя се хилеше с озъбена усмивка и се оглеждаше с надеждата да открие още някого, когото да сплаши. Бе се вживяла в ролята на разсилен. Разкриваше изцяло нови перспективи за законово оправдана тежка телесна повреда.

Някой се изкашля и вдигна колебливо ръка. Всички наоколо поеха шумно въздух, след това шеметно се разбягаха във всички посоки, за да се измъкнат от огневата линия. Хиената се озъби още повече в широка усмивка, а някои от по-плашливите зяпачи изпоприпадаха в безсъзнание. Предимно на основание, че щом това и без друго ще стане, по-добре да го направят без кой знае какви сериозни натъртвания. Разсилният си проправи път през тълпата, създанията се отдръпваха на вълни пред него. Вторачи се с най-страховития си поглед в животното, което бе вдигнало ръка.

— Да? — изгледа го въпросително, като вдигна многозначително чука.

— Не искам да досаждам, може и да бъркам, но мисля, че е възможно аз да съм този, когото търсите. Смятам, че съществува вероятност аз да съм Роби Рабит.

Хиената отпусна чука.

— Или си, или не си. Кое от двете?

Заекът въздъхна горестно.

— Де да беше толкова просто…

Разсилният го сграбчи за гушата с огромната си лапа и го измъкна от тълпата, както се изтръгва плевел от цветна леха. Отиде обратно, застана отпред, а заекът висеше безпомощно и без да се оплаква от стиснатия юмрук. Пусна го на мястото на подсъдимия, което служеше и за свидетелска скамейка — предимно защото никой досега не си бе направил труда да направи такава. Щраусът подаде стол на заека да се качи на него, а той надзърна печално над ръба. Бе невзрачен на вид, на практика дребен, слабичък и доста посивял. Даже и онези места по него, които не сивееха, някак си оставяха впечатлението, че е толкова проскубан и безжизнен, че не можеше да не си помислиш, че и те трябва да са сиви. Мустаците му бяха увиснали, а дългите уши — прегънати по средата. От лицето му се виждаха почти само изключително печалните очи, примигващи над потрепващия му нос, и май трябваше в значителна степен да се поразвесели, за да придобие вид на депресиран.