Половин свят
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Разбито море #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Половин свят». Краткое содержание книги:
Трън докосна превръзката на лицето си:
— Май сега и мен ще ме питат хората откъде са ми белезите, а?
— Геройски белези — отвърна Бранд и почеса своите, виещи се като змии през ръцете му. — Следи от велики дела.
— Не че красотата е от силните ми черти, нали така? — Настъпи неловко мълчание. — Отец Ярви каза, че си убил дюк Микедас.
Бранд примижа така, сякаш споменът му причиняваше болка:
— Земята го уби. Аз просто ги представих един на друг.
— Не се гордееш много с това.
— Не. Не съм сигурен, че съм докоснат от майка Война като теб. Нямам твоята…
— Ярост?
— Щях да кажа смелост. Гняв имам колкото искаш. Ще ми се да не беше така.
— Отец Ярви ми каза, че си ме носил на ръце през целия път обратно от двореца. Казва, че така си ми спасил живота.
— Всеки другар по гребло би направил същото.
— Въпреки това ти благодаря.
Той продължи да зяпа в пода, прехапа устна и най-после вдигна очи и я погледна.
— Съжалявам. За каквото и да съм направил. За… — На лицето му се изписа онова познато, безпомощно изражение, но този път, вместо да ѝ се прииска да го прегърне, на Трън ѝ се прииска да го удари. — Съжалявам.
— Не си виновен — изръмжа тя. — Нещата са каквито са.
— Ще ми се да не бяха.
— И на мен. — Беше прекалено уморена, пребита и наранена отвътре, за да си прави труда да разкрасява думите. — Не можеш просто да се насилиш да харесаш някого, нали?
— Май не — отвърна тихо той и на Трън отново ѝ се прииска да го удари. — Минахме през много, двамата с теб. Надявам се все пак да останем приятели.
Трън се насили да прозвучи колкото можа по-хладно. Хладно и заплашително като извадено от ножницата острие. Иначе сигурно щеше да избухне в сълзи, а това не беше готова да понесе:
— Не мисля, че ще се получи, Бранд. Не виждам как нещата ще се върнат към каквото бяха преди.
Устните му се извиха в горчива гримаса. Все едно той беше нараненият. Явно беше от вина и Трън се надяваше вината също да боли. Надяваше се да го боли поне наполовина колкото нея.
— Както кажеш. — Той се обърна да си върви. — Знаеш къде съм. Ако имаш нужда от мен.
Вратата се затвори и тя се озъби гневно, но болката моментално проряза лицето ѝ и от очите ѝ бликнаха сълзи. Трън ги изтри ядосано с ръка. Не беше честно. Никак не беше честно, но явно любовта също беше бойно поле, на което нямаше място за справедливост.
Веднъж се направи на глупачка и това беше предостатъчно. Трябваше да изтръгне подобни надежди преди да са пуснали по-дълбоки корени. Да попари семето им в зародиш. Закани се, че в момента, в който успееше да докуца до Рълф, ще поиска да я сложи на друго гребло за обратния път до дома.
Поне толкова ѝ дължаха, нали?
Странни връзки
— Тръгваш си, значи? — шумът от стъпките на Сюмаел кънтеше в коридора.
— До седмица — отвърна отец Ярви. — Иначе няма да успеем да се приберем преди „Божествена“ да е замръзнала. Винаги можеш да тръгнеш с нас. Не се преструвай, че не ти липсват студа и снеговете на севера.
— Оо — разсмя се тя. — Всеки топъл ден тук мечтая отново да измръзна до смърт. Винаги можеш да останеш тук. Не ти ли допада южното слънце?
— Прекалено блед съм за него. Веднага изгарям. — Той въздъхна дълбоко. — А и имам клетва за спазване.
Усмивката на Сюмаел повехна:
— Не мислех, че взимаш клетвите така на сериозно.
— Тази е различна — каза Ярви.
— Готов ли си да разкъсаш света, за да я спазиш?
— Надявам се да не се стига дотам.
— Хм, знаеш как става с надеждите.
— Аз знам — промърмори Бранд. Имаше чувството, че тези двамата водеха два различни разговора едновременно. Единият открит, другият — с думи между редовете. Но понеже по принцип не го биваше в разговорите, а също с нещата, скрити за окото, просто замълча.
Сюмаел отвори желязната решетка и ръждивите панти изскърцаха протяжно. Надолу тръгваха ръбести каменни стъпала и се губеха в тъмнината.
— Тя е там долу.
Сводестият таван на коридора беше покрит с избила на петна плесен. Нещо пробяга през коридора, когато светлината на факлата в ръката на Бранд попадна върху него.
— Аз ще говоря, ти просто ме следвай — каза му отец Ярви.
Бранд кимна колебливо:
— Че как иначе?
Спряха в края на коридора, препречен от пода до тавана с решетка. Бранд видя нечии очи в тъмното, вдигна факлата и пристъпи напред.
Някога пастор на Ванстерланд, после пратеник на баба Вексен, а сега просто майка Скаер, тя седеше на пода, облегнала гръб на стената от покрит с мъх камък. Беше килнала остригана до кожа глава на една страна, облегнала дълги, покрити с татуировки ръце на коленете си и провесила длани между тях. На едната ѝ ръка блещукаха пет елфически гривни от злато, стъкло и гладък метал. Някога Бранд би останал зашеметен при вида им, но сега, след като беше видял тази на ръката на Трън, те му се сториха просто лъскави дрънкулки.