Гръмотевичния щит [bg]

На последните Игри преди пет години Политес бе само зрител. Не му хареса напрежението по време на работата по подготовката. Ако не участваше брат му Антифон, знаеше, че би направил голяма каша. Мисълта го потискаше. Принцът изостави трасето и се качи по огражденията, за да седне на една нова пейка и да прокара ръка по полираното дърво. Нямаше и следи от трески.

— Първото, което трябва да направиш, е да намериш надзиратели, на които можеш да се довериш, за да проследят работата от начало до край — каза му Антифон, когато баща им повери на Политес неговата роля. — Задай на всеки работник конкретна задача, а после постави ръководител, който да координира работата.

Тогава Антифон още се съвземаше от раните си, но прояви братска съпричастност и хвърляше по едно око на организацията. Политес му беше благодарен, но изпитваше и странно негодувание. Антифон имаше бърз и остър ум, способен да обхваща всяка сложна задача с лекота. Брат му винаги се нуждаеше oт време да обмисли проблемите, при което неминуемо изгубваше пътя си сред различните алтернативи, неспособен да вземе решение.

Докато седеше на пейката, настроението му се влоши. В какво си наистина добър, Политес, запита се той? Не можеш да тичаш, не можеш и да яздиш добре. Не си боец, нито си мислител. Тогава си спомни градината си и радостта, която тя му носеше. Дори това обаче не повдигна духа му, защото много oт новите разсади щяха да умрат сега, когато бе принуден да даде двореца си на Агамемнон. Ако никой не се грижеше за тях, свирепата слънчева светлина щеше да ги убие.

Някъде надалеч Политес чу тропота на маршируващи крака. Отрядите идваха тук, за да изберат стоте съдии, неподкупните. Ето най-сетне нещо, за което да съм благодарен, помисли той. Можеше да съм войник и да ме изберат за такава неблагодарна роля. Чудеше се защо един обикновен боец би се съгласил да стане съдия. Пет дни под злобния поглед на царе и благородници, съдиите трябваше да взимат решения за състезанията и другите мероприятия, около които се въртяха съдбите на много хора и още повече пари. Щяха да си навлекат гнева на владетели, а понякога дори яростта на тълпите. За това не получаваха никаква награда, освен малък сребърен амулет във формата на диск с гравиран в него лика на Татко Зевс. В продължение на тези пет дни някогашните селяни щяха да имат повече власт от царете и от тях се очакваше да я използват мъдро и без да показват предпочитания.