Теория на хаоса
- Автор: Рабб Джонатан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Теория на хаоса». Краткое содержание книги:
Смъртоносният документ е същината на ТЕОРИЯ НА ХАОСА — смразяващ автентичен трилър, който ви държи в напрежение до последната страница. В него се описва глобална интрига и политическа конспирация, която следва отчаяното търсене на митичния ръкопис, който би предизвикал наистина ужасяващи последици за нашия модерен свят.
— Какво? — Предположението беше повече от налудничаво. — Карло?
Ферик извади плик от джоба си и го постави върху масата.
— Има четирима души, които са имали достъп до бележките. Вашата приятелка в Ню Йорк, която, както вие казахте, не би могла да ги получи навреме, за да ги размаха на някое събрание в института, вие и госпожица Трент, които сте извън всякакво подозрение. И остава само Пескаторе.
— Но това е невъзможно. Карло е…
Ферик му плъзна плика по масата.
— Намерих го у нашия плешив приятел в института. Очевидно професорът не е бил толкова потаен, както си мислите. Това е бележка, която дава с подробности местонахождението на колекцията на Данцхофер. Без съмнение почеркът ви е познат, нали? Както и подписът.
Ксандър се загледа в ръкописния текст. Пескаторе. Не можеше да откъсне очите си от страницата; нямаше съмнение — беше почеркът на Карло.
— Остава ни само да се надяваме синьор Пескаторе да не е толкова запознат с адреса на вашия приятел Ганц.
Ню Орлиънс, 4 март, 15,31 ч.
Краката му горяха, а имаше и чувството, че ръцете му всеки момент ще се отскубнат от раменете. Няколко пъти през изминалите четири часа се бе отпускал във водата, оставайки се на течението да го носи дотогава, докато му позволеше запасът от въздух в дробовете — малки мигове на отдих, — преди да се добере до пристана. Само веднъж и бе позволил да се отдалечи прекалено, когато внезапното осъзнаване, че губи съзнание, го бе накарало да размаха диво ръце и крака. При тези резки движения за малко да загуби радиодетонатора от кръста си. Неуспехът му да закачи четири от експлозивите беше достатъчно лошо нещо. Изгубването на детонатора обаче щеше да сложи кръст на цялата му работа.
Беше готов да изплава още преди половин час, но пристигането на един малък танкер и последвалото разтоварване бяха направили бягството невъзможно. След като шумът и на последните камиони отзвуча към далечния край на пристанището, войникът на Айзенрайх бавно се отдалечи от убежището си и се прилепи към края на пристана. Заплува към Мисисипи. Добра се до края на бетонната стена, гмурна се дълбоко, като използва плавниците си, за да се отдалечи колкото е възможно повече от светлината над главата си. Минута по-късно той изплува на повърхността на стотина метра от пристана.
Вълнението беше много силно.
Той се люшка в продължение на половин минута, в опит да събере сили за повторно гмуркане, когато дочу шум на двигател на не повече от двадесетина метра. Обичайната обиколка на крайбрежния патрул. Съдбата определено не беше благосклонна към него.
Той се гмурна. Краката и ръцете му бясно заработиха срещу течението; пристанът отново оставаше последният му шанс. Но силите му вече го напускаха, крайниците му сякаш бяха налети с олово. Той се отпусна и водата го изнесе на повърхността. Слънцето немилостиво заби лъчите си в очите му.
Той знаеше какво биха очаквали да извадят от водата: уплашен и благодарен за спасението си гмуркач. Аквалангът и детонаторът обаче бързо щяха да променят представата. И щяха да повдигнат въпроси, въпроси, на които той не можеше да си позволи да отговори.
Винаги трябва да има място за саможертва.
Думите пробягаха през главата му, докато бавно се отпускаше във водата. Издърпа детонатора от пояса си и въведе кода.
Не изпита нищо, когато водата около него изригна в пламъци.
Куп звезди намигваха през облачното покривало. Пулсиращи проблясъци от светлина блещукаха сред хълмистата равнина на германската провинция. Звуците от късен гуляй се разливаха по улицата, когато Ксандър и Ферик потеглиха с уморена походка. Шлосплатц, едновремешната обител на Волфенбютел, се врязваше в мъглата точно пред тях и караше не по-малко известната Цойгхаус да изглежда джудже. Цойгхаус беше триетажен блок от камък и дърво, който хвърляше зловеща сянка и изглеждаше съвсем неподходящ за една от най-големите библиотеки в Европа. Неговият съперник, по-елегантната Херцог-Август Библиотек, стърчеше от другата страна на тесния, покрит с паваж, площад, като предлагаше далеч по-достолепен профил. Ксандър обаче си спомни, че истинските книги се намираха в Цойгхаус, където бе прекарал по-голямата част от онова лято преди шест години.
Именно там, в Лезунгцимер, в залата с редките книги на третия етаж, той се бе запознал за първи път с Ганц — висок, ъгловат мъж, с кожа, която едва стигаше да покрие безкрайните му ръце и крака. Ксандър никога не забрави онзи пръв поглед, чифт леденостудени сини очи, които се взираха над рамото му, докато той бе прелиствал един ръкопис, усмивката, пропълзяла по лицето на по-възрастния мъж, докато бе примамвал Ксандър към малката закусвалня на по-долния етаж, като през цялото време бе описвал отдавна починалия си колега, който последен реставрирал книгата, нуждаеща се отново от ремонт. Ксандър го бе слушал в продължение на часове, с по няколко чашки силно кафе в ръце, докато Ганц бе споделял с прекалени подробности някои от по-извънредните открития през продължителната си кариера. Оживлението, отеквало в гласа на мъжа, бе напомнило на Ксандър за някой, който познаваше прекалено добре. Това беше едно съвършено попадение още от самото начало.