Теория на хаоса
- Автор: Рабб Джонатан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Теория на хаоса». Краткое содержание книги:
Смъртоносният документ е същината на ТЕОРИЯ НА ХАОСА — смразяващ автентичен трилър, който ви държи в напрежение до последната страница. В него се описва глобална интрига и политическа конспирация, която следва отчаяното търсене на митичния ръкопис, който би предизвикал наистина ужасяващи последици за нашия модерен свят.
Единственият начин да спаси Ксандър.
Шест часа по-късно Сара беше вече в Сан Франсиско на площад „Жирардели“; мислите й обаче бяха на шест хиляди мили по-далеч. Тя телефонира на уговорения номер за съобщението на Ферик. Те се намираха в Германия, само с част от ръкописа. Той не е обстоен. Още по-окуражаващо беше неговото кратко резюме за частта, която бяха открили. Той потвърждаваше всичко, до което тя бе стигнала по свой начин — изолацията, табуто върху контакта. И четвъртия човек. Но последните му думи бяха онези, които я накараха да се усмихне.
„Докторът се справя добре. Всъщност аз вече започвам да го харесвам.“
Неприсъщо за него признание, но тя го разбра отлично.
Мигът, в който пусна слушалката и излезе от кабината, Сара веднага улови с поглед мъжа, който я следеше. Първата й мисъл беше, да не е човек от Министерството на правосъдието, но той не отговаряше на профила.
Трябваше да разбере. Тя бавно започна да се разтваря в тълпата, като постепенно забавяше ход, за да го подмами. Звуците от стъпките му постепенно взеха да приближават и в един момент, в който почти се бяха изравнили с нейните, Сара мигновено се изви; в следващия миг торсът й се сблъска с неговия, а краката и ръцете й се раздвижиха със светкавична бързина. Преди още той да реагира, ръката й се заби в кръста му с хватка като менгеме. Той изстена, когато тя го бутна напред.
— Вие изглежда проявявате интерес към мен — изрече с равен глас тя. — Само че не е много деликатен, както изглежда.
— Изобщо не сме имали намерение да бъде деликатен — отговори той с още по-напрегнат глас, когато тя заби още по-дълбоко пръсти в месата му. — Аз съм от Комитета.
Пет минути по-късно двамата седяха в един кафе-бар с две чаши кафе на масичката.
— Човекът от Комитета има ли име? — попита тя.
— Стайн. Боб Стайн. — Той се усмихна непохватно, обвил с дебелите си пръсти чашата с кафе. — Не знаех всъщност как да се приближа към вас.
— Ето ме.
— Да. — Той извади лъжичката от чашата, облиза каймана и се прокашля. — Аз съм от Комитета…
— Това вече го разбрахме.
— Да. Всъщност това има връзка с вашето… разследване.
— Спокойно, не бързайте, Боб.
— Донесъл съм няколко папки с мен.
Сара го загледа, докато той отпиваше от кафето си.
— Комитетът няма такава политика. — Стайн не отговори. — Тогава защо ви изпрати Причард? Внезапни разкаяния на съвестта ли са го споходили?
— Никой от Комитета не знае, че съм тук.
— Това е доста смело от ваша страна, не мислите ли, Боб? Малко излиза извън рамките на допустимо поведение.
Той вдигна поглед към нея, несигурността му сякаш в миг се бе изпарила.
— Извън рамките на допустимото поведение е да се запраща на мисия пенсиониран оперативен работник. Но ние се отклонихме малко от темата, не мислите ли?
— Да, поотклонихме се — усмихна се тя.
— Вижте. — Стайн продължи вече с шепот. — Изгубихме и двама ви във Флоренция. Няма да ви питам къде е добрият доктор, защото не това е причината да съм тук. Вие се появявате един ден по-късно с вашия паспорт, което аз приемам като покана за среща: ето ме, елате ме открийте. Ако съм ви разбрал погрешно, кажете ми го и аз ще бъда щастлив да се прибера на бюрото си, да забравя за всичко станало и се надявам, че не съм допуснал някаква ужасна грешка. Иначе си мисля, че дойдох тук, за да ви предложа помощ.
Сара отново се усмихна.
— Ами тогава, предполагам, че би трябвало да я приема, нали, Боб?
Мастилено-черното небе бе започнало да посивява, когато двамата излязоха на Юрген щрасе. Бяха внимателни, когато слизаха по стълбището, още по-внимателни на входната врата и в момента напредваха със същата предпазливост по улицата, която отвеждаше към центъра на града. Един стоически светофар охраняваше единственото голямо кръстовище, с кехлибарена светлина на път. който продължаваше безброй безлюдни мили. Покоят на нощта, идеален за намеренията им, само усилваше тревогата на Ксандър. Бяха сами и се промъкваха през потъналия в сън град. Ксандър притискаше силно към тялото си закачената на рамото чанта. Ферик ускори крачка и след малко под високата яка на пуловера на Ксандър потта започна да се стича.