Теория на хаоса
- Автор: Рабб Джонатан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Теория на хаоса». Краткое содержание книги:
Смъртоносният документ е същината на ТЕОРИЯ НА ХАОСА — смразяващ автентичен трилър, който ви държи в напрежение до последната страница. В него се описва глобална интрига и политическа конспирация, която следва отчаяното търсене на митичния ръкопис, който би предизвикал наистина ужасяващи последици за нашия модерен свят.
Въпросът свари Ксандър съвсем неподготвен. Въпросът как го бе открил Айзенрайх в Лондон, изглеждаше само малко по-маловажен от факта, че бяха успели да го открият. И ръкописът.
— Нямам представа. Предполагам…
— Има само две възможности. Или Айзенрайх разполага с големи ресурси, с които да проследява всеки, който пожелае — което е малко вероятно, като се има предвид очевидната им неспособност да ви държат под око, или… — Той посегна към чашата си — … вие не сте били толкова внимателен, колкото си мислите, че сте били. — Той вдигна поглед, за да види реакцията на Ксандър.
Младият учен седеше неподвижен с паста, застинала върху вилицата между чинията и устата му. Без да е сигурен дали току-що е бил обвинен в глупост, или в нещо още по-лошо, Ксандър не можеше да намери думи.
Ферик реши да му спести по-нататъшното унижение.
— Не мисля, че сте си давали сметка как е било възможно да се случи това, но не е зле да се замислите над дните си след Флоренция. Може би Милано.
— Милано? — Спомените от последната седмица запрепускаха в съзнанието на Ксандър. — Нямах представа и за Лондон, докато не прочетох записките на Карло. А аз ги открих едва във Флоренция. А за колекцията на Данцхофер нищо не мога…
— Добре — прекъсна го Ферик, който виждаше увеличаващата се загриженост у партньора си. — Тогава оставяме на мира Милано.
— А до срещата ми с вас аз пътувах с моя си паспорт. Не е голяма философия да проследят човек.
— Правилно. Но защо се появиха в библиотеката? Това определено не го пише в паспорта ви. Защо не се появиха в Британския музей, Кеймбридж или което и да е друго място? Защо точно в Лондон и защо точно в онази библиотека?
— Ами… едва ли е било толкова трудно да се открие, че съм свършил основната част от работата си в библиотеката преди четири години.
— Но къде е логиката във всичко това? — Ферик отново поклати глава и атакува купчината кетчуп. — Чиста случайност. Фактът, че преди четири години сте работили в библиотеката, няма никаква връзка с ръкописа сега.
— Не е ли било възможно да поставят някой да чака около Института?
— С каква цел? А дори и да е било така, вие самият казахте, че плешивият мъж бил страшно изненадан, когато за малко не сте се блъснали в него. Нали така?
Ксандър се замисли.
— Той изглеждаше… шокиран. Но може и да греша, не съм сигурен. Аз бягах от вас; току-що бях открил ръкописа…
— Всичко това е вярно. Но променя ли това с нещо изражението върху лицето на мъжа?
Ксандър бавно поклати глава.
— Не. Той наистина беше изненадан.
— Точно така. И от описанието, дадено ми от госпожица Трент, аз го забелязах още преди сблъсъка ви с него. Става явно, че той е бил там заради ръкописа, а не заради вас. — Ферик кимна и отчупи къс хляб. — Не. Трябва да има още нещо или някой, който е бил наясно къде може да се намира ръкописът. Някой, с достъп до бележките на Пескаторе и с възможност да изпрати нашия плешив приятел в Лондон, без значение на вашето присъствие там — минало или настояще.
— Още някой ли? — Ксандър беше в пълно недоумение. — Само двама души знаехме за онези бележки — аз и Сара.
— И… — Ферик направи пауза с очи, втренчени върху Ксандър, — човекът, на когото сте изпратили копието в Ню Йорк.
Нещо сякаш стисна в менгеме врата на Ксандър.
— Това е различно — запротестира той, спомняйки си колко време му бе отнело да убеди Сара, че трябва да изпрати копие от бележките на госпожа Хубер. — Копието замина за Ню Йорк в деня, в който излетях за Лондон. Няма никакъв начин то да е стигнало на следващия ден. А дори и да е стигнало, мога да ви уверя, че въпросната личност е напълно доверен човек.
— Сигурен ли сте в това?
— Да. — В гласа на Ксандър се бе появила стържеща нотка. — Абсолютно.
— Оставете на мен да решавам кое…
— Казах не.
Чифт очи, които Ферик не беше виждал до този момент, се забиха в неговите над масата без всякаква топлина, без никакво съмнение, без дори и следа от несигурността, която човек би очаквал от един учен. Само вътрешно убеждение, примесено със следа от гняв. Ферик трябваше да признае пред себе си, че новият му партньор имаше данни.
— Питам само, защото това е вероятност, която не бива да се отхвърля.
— А аз ви отговарям, защото знам, че не е. Ферик кимна, доволен от отговора.
— Добре. — Той отпи от виното. — Значи остава само една възможност. Пескаторе.