Теория на хаоса
- Автор: Рабб Джонатан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Теория на хаоса». Краткое содержание книги:
Смъртоносният документ е същината на ТЕОРИЯ НА ХАОСА — смразяващ автентичен трилър, който ви държи в напрежение до последната страница. В него се описва глобална интрига и политическа конспирация, която следва отчаяното търсене на митичния ръкопис, който би предизвикал наистина ужасяващи последици за нашия модерен свят.
— Първият опит. Може би някой става прекалено нетърпелив. Може би някой иска да ускори процеса. — Тя остави думите да попият в съзнанието му, преди да продължи: — Или може би това е било намерението още преди старта. Това е едно от нещата, което бях изпратена да проверя.
— Един момент — изрече Вотапек с втренчени в нея очи. — Вие твърдите, че някой като Джонас или Лорънс…
— Тези имена ги казвате вие, не аз.
— … се опитва да избърза, без да спазва графика? — Той поклати глава; идеята вече бе започнала да се избистря в главата му. — Това е изключено, като се има предвид нуждата от координация. Налудничаво. Аз познавам тези мъже, госпожице Трент.
— Два пъти, господин Вотапек. Два пъти някой се опита да ме спре. В Ню Йорк и във Флоренция. Явно съм се превърнала в спънка на нечий път. Фактът, че съм тук, трябва да ви говори, че аз не съм единственият загрижен за това човек. — Тя отново направи пауза. — Затова съм и тук, за да потърся потвърждение.
Вотапек остана мълчалив, седнал върху ниската стена. Той се загледа в разпенената вода на десетина метра по-надолу.
— Познавам тези мъже, госпожице Трент.
Сара видя, че той започва да губи фокус; разбра, че разговорът бе приключил, семената — посяти, и Вотапек бе захапал примамката.
— Надявам се, че ги познавате. — Тя се изправи. — Което, доколкото ми е ясно, ни оставя много малко пространство за дискусия. Аз, разбира се, ще предам тази информация.
Той не си направи труда да отговори. Чайката размаха криле в забързано движение, като почти мигновено изчезна под ръба на скалата.
— Вие, разбира се, ще ме държите в течение на своя… анализ.
Молбата му я свари съвсем неподготвена. Това беше признание за загрижеността му, проблясък на подозрение към партньорите му.
— Не знам дали ще имаме възможност отново да влезем във връзка. — Сара оправи гънките по роклята си и посегна към чантата си. — Тази среща трябва да остане абсолютно поверителна. Никакви външни потвърждения. — Тя се усмихна. — Точно това ми и казаха. Той каза, че вие ще разберете.
— Разбира се — кимна Вотапек. Той се изправи. — Пилотът ми ще ви откара обратно. — Сара тръгна по покритата с чакъл алея.
— Госпожице Трент — повика я Вотапек. Тя спря и се обърна. — Вие все още оставате загадка за мен.
Сара го погледна в очите.
— Както и би трябвало да е, господин Вотапек. Както и би трябвало да е.
— Двамата с приятеля ми си взехме няколко дни отпуск, за да се отбием до едно семейство, а после ще отскочим на юг и до Цугшпитце. Може да се покатерим малко. — Немският на Ферик не показваше и следа от обичайния акцент; вместо него присъстваше по-гърления му вариант на австрийския хохдойч.
Служителят продължаваше да разглежда паспортите им.
— Били сте в Англия по…
— Бизнес. — Ферик продължаваше да стърчи над високото бюро в непринудената поза на забързан пътешественик.
— Да — отвърна служителят, прелиствайки износените паспорти, като само веднъж свери лицата им със снимките. — И се завръщате в Австрия след…
— Седмица. Най-много десет дни.
Последва бързото тракане на печатите и двамата пътника продължиха пътя си. Ксандър бе идвал във Франкфурт само два пъти и бе забравил внушителното разположение на самостоятелния монолит. Той продължи да гледа към арковидното кубе, докато вървяха към централния ескалатор. Покрай стените бяха подредени офисите за даване на коли под наем, всеки изпълнен с помпозно облечен служител; дразнещите жълти, сини и червени реклами на международната конкуренция привличаха вниманието на новопристигналите пътници. Ферик се придвижи до една от по-невзрачните фирми и стовари куфара си върху плота.
— Кола, моля. — Немският на Ферик сега се бе изпълнил със северноиталиански акцент. Ксандър не можеше да отдели погледа си от него, от стойката му, от извитата му на една страна глава, от лекотата, с която държеше ръцете си, и която нямаше нищо общо с нервния австриец само допреди минута. Ферик пъхна ръка в джоба си и извади смачкана кутия цигари, пълна до половината; от Милано. Ксандър се усмихна на тази точност, както и на простия жест, с който дребничкият мъж захапа цигарата, само за да бъде смъмрен след секунда от фирмения агент, който му посочи табелката „Пушенето забранено“ върху близката стена.
— А, да. — Последва равнодушно повдигане на раменете и цигарата остана между пръстите му незапалена. Като се усмихна на Ксандър, той продължи на безупречен италиански: — Какво да направи човек. — С авторитетна усмивка. — Испанците поне те оставят да си изпушиш половин кутия цигари на спокойствие, докато те прекарат през компютъра. — Той се обърна към агента, като добави на маниерен немски: — Току-що пристигаме от Испания, а там пушенето не е забранено.