Бунтът

Тялото на Бригъм отново омекна и Серина се облегна назад. Ръцете и гърбът й трепереха от напрежение. Внимателно, загрижена сега за детето, си наложи да се отпусне.

— Как мога да помогна?

Гуен вдигна само за миг очи. Серина бе не по-малко бледа от Бригъм.

— Като вземеш малко въздух. Моля те, остави това на мен.

Серина кимна и бавно тръгна към отвора на пещерата. Отново бе почти залез. Колко бързо бе минало времето. И колко странно. Преди една година Бригъм бе дошъл, носейки ранения Кол. Сега самият Бригъм лежеше между живота и смъртта. Тази година приличаше на сън, изпълнен с любов и страст, смях и сълзи.

Хълмовете се обагряха в пурпурно от залязващото слънце. Земята, помисля тя. Дори и това ли щяха да загубят? Бяха се борили, бяха умирали. Кол й бе казал, че последните думи на баща им са били: „Не е било за нищо“. Ала мъжът, когото обичаше, лежеше ранен, а земята, за която се бяха били, вече не беше нейна. — Лейди Ашбърн?

Серина премигна и се върна в действителността. Тя бе лейди Ашбърн. Беше Макгрегър. Детето започна да рита и Серина опря ръка на корема си. Нов живот. Нова надежда. Не, помисли, нямаше да каже, че е било за нищо.

— Да?

— Помислих, че бихте искала нещо топло за пиене.

Тя се обърна и едва не се усмихна на официалния тон на Паркинс. Отново бе облякъл сакото си и потният напрегнат мъж, който извади куршума, можеше и никога да не бе съществувал.

— Благодаря, Паркинс. — Взе чашата, отпи и течността успокои пресъхналото й гърло. — Бих искала да се извиня заради нещата, които ви казах.

— Моля ви, не мислете за това, милейди. Вие бяхте разстроена.

Серина вдигна ръце към лицето си, разкъсвана между сълзи и смях.

— Да. Разстроена. Вие имате здрава ръка, Паркинс. Здраво сърце.

— Винаги съм се стремял, милейди.

Тя въздъхна дълбоко и изтри лице с опакото на ръката си.

— А имате ли и носна кърпичка?

— Разбира се, лейди Ашбърн. — С лек поклон той й подаде една кърпичка от фин плат.

— Паркинс, вие днес помогнахте на лорд Ашбърн, помогнахте и на мен. Може да дойде време, когато ще ви трябва услуга от мен. Трябва само да поискате.

— Моята помощ бе дадена без условия, милейди.

— Да. — Серина хвана ръката му и той леко се изчерви.

— Знам. Но въпреки това ще получите отплатата ми, когато имате нужда от нея. — Върна му мократа кърпичка. — Ще отида да поседя до съпруга си.

Вятърът се засили и виеше като див звяр. Проникваше през закаченото на входа одеяло и караше пламъците в огъня да танцуват. В писъците му тя чуваше това, което нейните предшественици биха нарекли духовете на планината. Те се смееха, стенеха и шептяха. Серина не се страхуваше от тях.

Цяла нощ гледа Бригъм. Не можеше да заспи, въпреки че Гуен я молеше. Той изгаряше в огън, понякога толкова силен, та се страхуваше, че жив ще го изяде. Понякога бълнуваше и тя разбираше, че отново преживява битката. От думите му видя по-ясно от всякога каква касапница е била. Веднъж заговори на баба си и отчаяно й разказа за мечтите, безмилостно разбити от английските оръдия.