Бунтът

— Толкова голяма част от живота ми е тук, Серина, и сърцето ми. Когато докараха баща ти, мислех, че и моят живот е свършил. — Пое дълбоко въздух, вдигна глава и изпъна крехките си рамене. — Да, Макгрегърови ще се върнат в Гленроу.

Постояха още малко, загледани в къщата със синия покрив, мержелееща в набиращата сили светлина.

Два часа по-късно стигнаха до пещерата. Малкълм и Серина вече бяха натрупали дърва за огъня. Имаха одеяла и храна от кухнята, лекарства в прясно мляко, издоено тази сутрин. Зад скалите бяха скрити сейфът и ковчежето с пастирката на Бригъм и миниатюрата на баба му. Серина бе заредила на входа на пещерата двуцевката на дядо си и бе проверила пистолетите и амунициите.

Гуен се грижеше за Меги, докато Фиона успокояваше бебето, което вече наричаха малкия Иън.

— Можете ли да държите пистолет, Паркинс? — попита Серина.

— Да, лейди Ашбърн, ако се наложи.

Въпреки умората си, тя се усмихна. Бе й отговорил със същия тон, както ако го бе попитала дали знае как се чисти петно от вино от дантела.

— Ще вземете ли този?

— Разбира се, милейди.

— Вие сте повече, отколкото изглеждате, Паркинс. — Серина си спомни колко умело бе направил носилката и колко внимателно я бе теглил по неравната земя. — Започвам да разбирам защо лорд Ашбърн толкова държи на вас. Отдавна ли сте с него?

— Аз служа на Ленгстънови от много години, милейди. — Тя кимна и се загледа към отвора на пещерата. Паркинс омекна. — Той ще се върне при нас, милейди.

Сълзите заплашваха да избликнат, но само една успя да се изтърколи, преди да ги преглътне.

— Първия път ще го даря със син, Паркинс. Как се казваше баща му?

— Дениъл, милейди.

— Дениъл. — Серина успя отново да се усмихне. — Ще го наречем Дениъл и ще е толкова смел, че да може да влезе в леговището на лъва. — Обърна се към Паркинс и му се усмихна: — Той ще бъде следващият граф Ашбърн и един ден ще влезе в Гленроу.

— Ще си починете ли сега, лейди Ашбърн? Пътуването ви е изморило повече, отколкото усещате.

— Да, след малко. — Тя се огледа, за да се убеди, че другите са заети. — Когато Бригъм и брат ми се върнат, те няма да знаят къде да ни намерят. Ще трябва някой от нас на всеки няколко часа да слиза долу да ги чака. Ние с вас и Малкълм ще се редуваме.

— Не, милейди.

Серина отвори уста, после я затвори, после отново я отвори.

— Не?

— Не, милейди. Аз не мога в пълно съзнание да ви разреша отново да пътувате. Моят господар не би и чул за това.

— Вашият господар няма думата. И той, и Кол ще трябва да бъдат доведени тук.

— И ще бъдат. Ние с младия Малкълм ще го уредим. Вие и другите жени ще останете тук.

Лицето й, бледо и посърнало от умора, придоби упорито изражение.

— Няма да седя в тази проклета пещера и да чакам, когато мога да бъда от полза на моя съпруг.

Паркинс просто наметна едно одеяло върху нея.

— Страхувам се, че трябва да ви възразя, милейди. Моят господар би настоявал за това.

Серина само му се намръщи.

— Чудя се защо лорд Ашбърн не ви е уволнил още преди години.