Бунтът

Никога не би могъл да опише събитията от последния ден и нощта. Ала винаги щеше да помни отчаянието, което изпитваше, докато носеше Бригъм нагоре в планината. Щеше да помни как се криеше като диво куче, как превързваше раните, доколкото можеше, докато англичаните претърсваха скалите и храсталаците. Бе се скрил на завет между скалите, защото бе прекалено слаб, за да прекоси бърдото и да стигне до отсрещния хамбар. И там, легнал в шубрака, с Бригъм в безсъзнание до него, видя как войниците идват и откриват огън срещу постройката. И чу воплите на ранените, които се бяха скрили там.

Останалото разстояние до Гленроу бе изминал почти само през нощта. Подкрепяше Бригъм, когато той беше в съзнание, носеше го, когато не беше.

— Страхувахме се за вас — отрони след малко. — Страхувахме се, че англичаните ще дойдат, преди да сме успели да ви предупредим.

— Трябва веднага да извадим куршума. — Гуен притисна една кърпа към раната. Всички очи се обърнаха към нея. — Трябва да намерим лекар.

— Няма лекар. — Серина усети как в нея се надига истерия и с мъка я овладя. Да не би да й беше върнат само за да го гледа как умира? — Ако тръгнем да търсим лекар, ще докараме англичаните.

— Знам риска — съгласи се Гуен.

— Ще го убият — каза Серина безизразно. — Към него като към английски благородник ще бъдат двойно по-жестоки. Ще му излекуват раната, само за да го запазят жив за екзекуцията. Ти трябва да го извадиш.

— Никога не съм правила нищо такова. — Гуен сложи ръка на рамото й. — Нямам опит и познания. Може да го убия, както се опитвам да го спася.

Обзе я паника. Под ръцете й Бригъм се размърда и простена.

— По-добре да умре тук с нас. — Погледна мрачно към Бригъм. — Ако тя не опиташ, ще го направя аз.

— Милейди. — Паркинс пристъпи напред. Гласът му бе както винаги безизразен. — Аз ще извадя куршума, с помощта на госпожица Макгрегър.

— Вие? Можете ли? — Серина се засмя треперливо. — Не говорим за колосване на дантели, човече.

— Веднъж съм го правил, милейди. Това е един път повече от вас. И лорд Ашбърн е мой господар — заяви той упорито. — Аз ще се погрижа за него. Ще трябва да го държите. — Обърна поглед към Кол.

— Аз ще го държа. — Серина се наведе над тялото на Бригъм, сякаш да го скрие. — И Господ да ви е на помощ, ако ножът ви се изплъзне.

Накладоха огън и държаха в него ножа, докато острието почервеня. Когато Бригъм дойде в съзнание, Гуен поднесе към устните му извлек от мак. По лицето му се стичаше пот, колкото и старателно Серина да го бършеше със студена кърпа.

— Стой при Меги и майка, Рина — обади се Кол тихо. — Дай аз да го държа.

— Не. Това е моя работа. — Тя се надвеси над Бригъм и го хвана за раменете, после вдигна лице към Паркинс. — Знам, че ще го боли, но за Бога, побързайте.

Камериерът бе свалил сакото си и бе навил ръкавите на ризата над тънките си ръце. Серина за момент затвори очи. Оставяше любовта си, живота си в ръцете на човек, който не изглеждаше способен на нещо повече, отколкото да лъска ботуши. Отново ги отвори и се вгледа в лицето на Паркинс. Стабилен. Тя самата го бе нарекла така. Верен. Повече от верен, осъзна Серина. Той обичаше Бригъм, както един мъж може да обича друг мъж. Помоли се наум и му кимна да започва. И гледаше как ножът се впива в плътта на съпруга й.