Следа

— Можеш ли да седнеш, Марино? — попита. — Мисля, че така ще се почувстваш по-добре. А аз ще поръчам нещо…

Стана и тръгна към телефона, оставяйки след себе си нови кални капчици. Измъкна очилата за четене от джоба на жакета и ги окачи на върха на носа си, след което се залови да разглежда телефона. Не откри номер на румсървиса и се принуди да го потърси чрез нулата на телефонната централа.

— Три големи бутилки минерална вода, две канички горещ чай „Ърл Грей“, една затоплена кифличка и купа овесена каша — рече в слушалката тя, поръчвайки гладко, като че всичко беше предварително обмислено. — Не, благодаря. Това е достатъчно.

Марино с мъка се надигна до седнало положение и побърза да тикне зад гърба си всички налични възглавници. Тя усети погледа му върху себе си, докато се връщаше обратно на мястото си. Почувства се уморена, в главата й сякаш галопираха диви коне, всеки от които теглеше в различна посока. Мислеше си за люспите боя и останалите миниатюрни частици, за почвените проби в найлоновата торба, за Джили и тракториста, за Луси и Бентън, за Марино в ролята на пиян изнасилвач. И друг път му се беше случвало да се държи като глупак по отношение на жените. Неведнъж беше смесвал работата с личните си емоции, бе имал сексуални контакти както със свидетелки, така и с жертви на престъпления. И си беше плащал, разбира се, но винаги толкова, колкото можеше да си позволи… Никога досега не го бяха обвинявали в изнасилване, никога досега самият той не се беше притеснявал, че е извършил нещо подобно…

— Трябва да направим всичко възможно, за да излезем от тази бъркотия — поде Скарпета. — Ще започна с твърдото си убеждение, че ти не си изнасилил Сузана Полсън. Въпросът е дали тя в действителност мисли така, или иска да повярваш, че си го направил. Ако последното се окаже вярно, ще се наложи да търсим мотив. Но нека започнем с това, което си спомняш. Или по-скоро с последното, което си спомняш…

— Помълча малко, после вдигна глава: — Хей, Марино, няма страшно… Ще се справим, дори и да се окаже, че наистина си я изнасилил…

Марино мълчеше и я гледаше. Лицето му беше зачервено, в оцъклените му очи се четяха болка и страх, на дясното му слепоочие пулсираше изскочила веничка, която непрекъснато опипваше с пръст.

— Знам, че едва ли изгаряш от желание да ме запознаеш в подробности с това, което си вършил снощи, но без тях не мога да ти помогна… — Помълча малко, после добави: — Знаеш, че не съм гнуслива…

След всичко, което бяха преживели заедно, тази забележка прозвуча наистина смешно, но ситуацията беше такава, че и на двамата не им беше до смях.

— Не съм сигурен, че ще мога — смотолеви Марино и отмести поглед.

— Това, което рисува въображението ми, със сигурност е далеч по-лошо от онова, което си направил — отвърна тя с тих и убедителен глас.

— Сигурно — изпъшка той. — Нали не си расла в саксия…

— Не съм — кимна тя. — Ако от това ще ти стане по-леко, съм готова да призная, че и аз съм вършила доста гадости… — На лицето й се появи нещо като усмивка: — При това такива, които трудно би могъл да си представиш…