Следа
- Автор: Корнуэлл Патриция
- Серия: Kay Scarpetta #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Следа». Краткое содержание книги:
Станала жертва на нападение, което на пръв поглед няма нищо общо с пряката й работа, Скарпета трябва да издаде заключение за смъртта на едно 14-годишно момиче. Улики няма, физически доказателства почти липсват. Скарпета трябва да проследи заплетените улики и странните детайли, за да накара мъртвото тяло да говори. В резултат на бял свят излиза една тъжна истина, която не всеки може да понесе.
— Шест нормални бутилки „Бъдуайзър“. За мен това количество не е голямо, понасям го спокойно. Шест бири за мен са като половин бира за теб…
— Едва ли — поклати глава Скарпета. — Но за тая математика ще говорим след малко…
— Хич не ми трябват лекции — стрелна я косо с очи, след което най-сетне се реши да срещне погледа й.
— Шест бири, една пържола и една салата в полицейския клуб в компанията на Джуниъс Ийс и детектив Браунинг — направи рекапитулация Скарпета. — А по кое време чу новината, че се връщам в Ричмънд? Може би докато още вечеряше?
— Ама ти наистина се захвана да смяташ колко е две и две! — недоволно промърмори Марино.
Ийс и Браунинг се настаниха в сепарето срещу него, на масата между тях гореше свещ, поставена в глобус от червено стъкло. И тримата си поръчаха бира. Ийс го попита какво мисли за Скарпета, но честно, без да го увърта. Дали е само една началничка, или я бива и като човек? Тя е голяма работа, но изобщо не се надува, отвърна Марино. Тези думи помнеше абсолютно ясно, както и последвалите догадки и предположения на Ийс и Браунинг за евентуалното й завръщане на предишната работа в Ричмънд. Самата тя не му беше споменала нищо подобно, не беше направила дори най-далечен намек. По тази причина той се почувства обиден, унизен и бесен. И мина на бърбън.
Винаги съм си мислил, че мадамата си я бива, беше казал онзи идиот Ийс в момента, в който Марино премина на бърбън. Има страхотни очи, беше добавил малко по-късно той, очертавайки с шепи пред гърдите си какви очи има предвид. Нямал нищо против да се мушне в лабораторната манта заедно с тях. Хей, ти цял живот си работил с нея и вероятно по тази причина вече си престанал да забелязваш атрибутите й… Браунинг добави, че само е чувал за нея, и на лицето му изплува многозначителна усмивка.
Марино не знаеше какво да каже, затова глътна на екс първия бърбън и побърза да си поръча още един. Само представата за лъстивите очички на Ийс, плъзгащи се по тялото й, го накара да свие юмруци. Разбира се, не посегна да го удари, а се облегна назад и отново опразни чашата си. После се опита да си представи как тя сваля лаборантската си манта и отива да я закачи на куката зад вратата. Направи всичко възможно да прогони едно друго видение — как сваля жакета си, навива ръкавите на блузката и започва обичайните за всяко местопрестъпление процедури. Скарпета винаги се държеше непринудено и не забелязваше мъжките погледи, които съпровождаха разкопчаването и закопчаването на връхните й дрехи. Защото имаше работа, а на мъртвите изобщо не им пукаше дали е съблечена или не. Те просто са мъртви. За разлика от Марино, който не е мъртъв, но тя по всяка вероятност го мисли за такъв…
— Отново ще повторя: нямам никакви планове да се връщам в Ричмънд — обади се тя. Седеше с кръстосани крака, маншетите на тъмносините й панталони бяха оплескани с кал, а обувките й бяха толкова изцапани, че човек трябваше да има въображение, за да си представи блестящо черната им кожа от сутринта. — Освен това не вярвам да допускаш, че бих кроила подобни планове, без да ти кажа…
— Човек никога не знае — промърмори той.
— Но ти знаеш.
— Аз няма да се върна тук. Особено пък сега…
Някой почука на вратата и сърцето на Марино пропусна един удар. Пред очите му изплуваха картини на полицейския участък отвътре, на затворническата килия и съдебната зала.
— Румсървис — обади се един глас от коридора и той облекчено затвори очи.
— Аз ще отворя — надигна се Скарпета.
Останал в седнало положение на леглото, Марино проследи с очи стройната й фигура как прекосява тясната стая и се насочва към вратата. Ако го нямаше тук, тя вероятно би попитала кой е и би погледнала през шпионката. Но присъствието му очевидно я успокояваше. Както и наличието на полуавтоматичния колт 28-и калибър, прикрепен към глезена му. Между другото, той едва ли би използвал оръжието, но нямаше нищо против да поступа някого — ей така, за сваляне на напрежението. Огромните лапи буквално го сърбяха от желанието да ги забие в нечия челюст или слънчев сплит — както правеше някога като боксьор…
— Здравейте, как сте? — поздрави ги пъпчивият младеж в униформа, който тикаше количката.
— Много добре — отвърна Скарпета, бръкна в джоба си и измъкна една акуратно сгъната банкнота от десет долара. — Оставете всичко тук, благодаря…
— И аз благодаря, госпожо, желая ви един наистина хубав ден — поклони се младежът, прибра банкнотата и внимателно затвори след себе си.
Марино остана напълно неподвижен на леглото, само очите му мърдаха. Проследи я как сваля опаковката на кифличката и капака на овесената каша, разпечатва маслото и смесва част от него с кашата. Добави малко сол, после намаза кифлата с останалата част от маслото и напълни двете чаши с горещ чай. Не сложи захар, вероятно защото на количката изобщо нямаше такава.