Следа
- Автор: Корнуэлл Патриция
- Серия: Kay Scarpetta #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Следа». Краткое содержание книги:
Станала жертва на нападение, което на пръв поглед няма нищо общо с пряката й работа, Скарпета трябва да издаде заключение за смъртта на едно 14-годишно момиче. Улики няма, физически доказателства почти липсват. Скарпета трябва да проследи заплетените улики и странните детайли, за да накара мъртвото тяло да говори. В резултат на бял свят излиза една тъжна истина, която не всеки може да понесе.
27.
Още преди да стигнат Брод Стрийт, Скарпета беше сигурна, че Марино ще изплюе камъчето, колкото и неприятно да му е това…
— Снощи си направил нещо — подхвърли тя, наблюдавайки го внимателно. — Веднага ще добавя, че нямам предвид какви си ги вършил в клуба с хората, с които си пил…
— Не знам за какво намекваш — промърмори Марино. Беше мрачен, а козирката на шапката почти скриваше лицето му.
— Напротив, знаеш — тръсна глава Скарпета. — Ходил си й на гости.
— Е, сега вече съм сигурен, че не знам за какво говориш! — отрече енергично той, но главата му продължаваше да е извърната към страничното стъкло.
— Знаеш, знаеш — рече Скарпета, докато прекосяваше Брод Стрийт с доста по-висока скорост от позволената. Беше настояла да шофира, тъй като в момента не можеше да допусне до волана нито Марино, нито който и да било друг. — Познавам те! Тоя номер вече си го правил! Затова можеше само да ме предупредиш, нищо повече. Видях как те гледаше, когато бяхме пред къщата й. Ти също го забеляза и беше дяволски щастлив, нали? А аз не съм чак толкова глупава…
Той не отговори. Главата му продължаваше да е извита на една страна, шапката хвърляше сянка върху лицето.
— Хайде, Марино, признай си! Отби се да видиш госпожа Полсън, нали? Или се срещнахте някъде навън? Кажи ми истината. Знаеш, че рано или късно ще я измъкна от теб — Скарпета млъкна и натисна спирачката. Колата се люшна и спря на червения светофар, а тя се обърна да го погледне. — Добре. Мълчанието ти е многозначително. Това е причина за странното ти поведение сутринта, след като се сблъска с нея в моргата, нали? Снощи сте били заедно, а нещата вероятно не са се развили точно според очакванията ти. А днес най-неочаквано я засичаш в службата!
— Не е така.
— Тогава кажи как е.
— Сузи искаше да си поговори с някого, а аз имах нужда от информация — каза, извърнат към страничното стъкло. — И си помогнахме взаимно…
— Сузи?
— Тя ми помогна, нали? — с видимо притеснение продължи той. — Аз получих доста конкретна представа за този Департамент по вътрешната сигурност, за това какъв задник е бившият й съпруг, за гадните му номера, вероятно накарали ФБР да тръгне подире му…
— Вероятно? — Скарпета направи ляв завой по Франклин Стрийт, насочвайки се към първата си месторабота в Ричмънд — онази стара сграда, която в момента събаряха. — По време на заседанието беше доста по-категоричен — разбира се, ако това изобщо може да се нарече заседание. Нима изказваше само предположение? Какво искаш да кажеш с това „вероятно“?
— Снощи тя ме потърси на мобилния — обясни Марино. — Много неща са били унищожени преди нашата поява. При това не само в буквалния смисъл… — Очите му се насочиха към полуразрушената сграда, която бавно изплува пред очите им.
Гледката беше още по-жалка от преди. Всичко им изглеждаше някак смалено, уморено и незначително. Вероятно защото бяха свикнали с разрухата. Скарпета излезе на Четиринайсета улица, намали скоростта и започна да търси място за паркиране.
— Май ще се наложи да стигнем чак горе, до Кери — каза най-сетне тя. — На пресечка или две оттам има платен паркинг, разбира се, ако още е там…
— Зарежи паркинга — предложи Марино. — Прекарай колата срещу сградата и отбий встрани. Аз ще имам грижата да не ни закачат… — Пръстите му сръчно дръпнаха ципа на брезентовата чанта и измъкнаха червена табела с надпис „Главен съдебен лекар“, която кацна на челното стъкло.
— Как успя, за Бога? — ахна Скарпета. — Откъде я взе?
— Всичко може да се уреди, стига да отделиш малко време за приказки с момичетата от офиса — ухили се Марино.
— Адски си коварен — поклати глава Скарпета. — Никога не би ми минало през ума да потърся някоя от тези табели… — После си даде сметка, че преди години паркирането изобщо не беше такъв проблем и никога не им създаваше неудобства. Обикновено спираше колата където пожелае и никой не й правеше забележка, особено пък ако ставаше въпрос за присъствието й на някое местопрестъпление. Не я закачаха дори когато качваше колата си на тротоара пред съда, за да бъде навреме за поредното насрочено дело. Разбира се, и тогава имаше една малка червена табела с надпис „Главен съдебен лекар“, но тя беше постоянно прикрепена към бронята й. — Защо ти се обади госпожа Полсън снощи? — Езикът й не можа да се обърне и да нарече жената Сузи.