Следа
- Автор: Корнуэлл Патриция
- Серия: Kay Scarpetta #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Следа». Краткое содержание книги:
Станала жертва на нападение, което на пръв поглед няма нищо общо с пряката й работа, Скарпета трябва да издаде заключение за смъртта на едно 14-годишно момиче. Улики няма, физически доказателства почти липсват. Скарпета трябва да проследи заплетените улики и странните детайли, за да накара мъртвото тяло да говори. В резултат на бял свят излиза една тъжна истина, която не всеки може да понесе.
30.
Не му беше трудно да си го представи. През всичките тези години предпочиташе да не си представя какво е вършила с други мъже, особено с Бентън.
Гледаше покрай нея, към прозореца. Скромната му единична стая беше на третия етаж и оттам не виждаше улицата, а само сивото небе над главата й. Чувстваше се дребен и незначителен, изпитваше детинското желание да се скрие под завивките, а когато се събуди, да открие, че нищо не се е променило. Искаше да се събуди и да установи, че е тук, в Ричмънд, с докторката, двамата работят по поредния случай, а инциденти няма. Странно, колко много пъти беше отварял очи в разни хотелски стаи с желанието тя да е там и да го гледа. А сега наистина беше в хотелската му стая и го гледаше. Опита се да започне отнякъде, но детинското желание го сграбчи отново и изведнъж установи, че си е загубил гласа. Беше потънал някъде между сърцето и устата, беше се стопил като светулка в нощния мрак.
От години мислеше за нея, при това по точно определен начин. Ако трябваше да бъде честен, мислеше за нея още от момента, в който се запознаха. Еротичните му фантазии бяха в посока на най-умелия, изобретателен и невероятен секс, който някога беше правил. Разбира се, не можеше да говори за това, нито да й го обясни, тъй като това би означавало да спре да се надява… А той продължаваше да се надява, че ще стане нещо и тя изведнъж ще се промени. Освен това, ако започнеше да й разказва всичко, което помнеше от предишната нощ, тя вероятно щеше да получи някаква представа за нещата, които би имала, ако е с него. И това щеше да ликвидира всичките му шансове, колкото и незначителни да бяха те. Да изповяда пред нея малкото, което си спомняше, означаваше дай покаже какво би могъл да й предложи, а това би сложило край на всичко. Фантазиите му също нямаше да оцелеят и едва ли някога щяха да се появят отново. Потиснат от всичко това, Марино се замисли как да я излъже.
— Да започнем от появата ви в клуба — каза Скарпета, приковала очи в лицето му. — В колко часа отидохте?
Добре. За клуба „Орденът на полицейското братство“ можеше да говори.
— Към седем — заяви. — С Ийс и Браунинг се видяхме направо там и си поръчахме нещо за хапване.
— Подробности — отсече, без да помръдва, тя. Очите й продължаваха да не се отместват от неговите. — Какво ядохте там, ти какво беше ял през деня?
— Нали щяхме да започнем от полицейския клуб, а не какво съм ял през деня? — втренчи се в нея той.
— Ти вчера закусва ли? — настоя Скарпета със същия спокоен и търпелив глас, с който разговаряше с хората, оцелели случайно или по волята на Бога след набега на някой жесток убиец.
— Пих кафе в стаята си — отвърна Марино.
— А не хапна ли някакъв сандвич, не обядва ли?
— Не.
— Някой път ще ти изнеса лекция на темата редовно хранене — поклати глава тя. — Значи си изкарал цял ден на кафе, без храна, чак до седем вечерта, когато си отишъл в клуба. Вероятно си ударил едно-две на празен стомах, а?
— Започнах с две бири. После си поръчах пържола и салата.
— Без картофи или хляб, нали така? Без въглехидрати, защото си на диета…
— Аха… Това май беше единственото здравословно нещо, което направих снощи…
Тя замълча, а Марино веднага усети, че няма особено добро мнение за диетите и едва ли ги смята за здравословен навик. Разбира се, нямаше да започне да го инструктира относно здравословното хранене сега — докато седеше на леглото, страдащ от тежък махмурлук, главоболие и силни опасения, че може би е извършил престъпление, за което ще му бъдат повдигнати съответните обвинения. Които може би вече бяха повдигнати… Погледна сивото небе през прозореца и си представи как полицейска кола „Краун Виктория“ без отличителни знаци тихо обикаля из улиците и го търси. По дяволите! В нея би могъл да седи дори самият детектив Браунинг, готов да изпълни заповедта за арестуването му.
— А после какво стана? — попита Скарпета.
Марино си представи как го вкарват на задната седалка на крауна и се запита дали Браунинг ще му сложи белезници. Би могъл да го остави без тях в израз на професионално уважение, но би могъл да забрави за уважението и да ги щракне около китките му. Май второто е по-вероятно, реши след кратък размисъл Марино.
— Изпи няколко бири и вечеря с пържола и салата, като всичко това започва в седем, така ли? — Скарпета го подхвана по своя особен, общо взето приятен, но неотстъпно настъпателен начин. — Колко по-точно бяха бирите?
— Мисля, че четири…
— Не ме интересува какво мислиш, а колко точно?
— Шест — отвърна той.
— Чаши, бутилки, кутии? Големи, малки? С други думи, искам да знам количеството…