Момичета с броеници

„Спортинг“ е най-големият фитнес клуб в Сентър Сити, на осмия етаж на „Белвю“ — изящната историческа сграда на ъгъла на улиците Броуд и Уолнът.

Бърн завари Тери Пейсък яхнал един от велоергометрите. Двайсет и нещо велосипеда бяха подредени в квадрат един срещу друг. Върху повечето имаше някой. Зад гърбовете на Бърн и Пейсък се чуваха плясъкът и скърцането на кецове „Найки“ върху баскетболния подиум на долния етаж. Това донякъде компенсираше воя на пътеките за бягане и съскането на велоергометрите, да не говорим за пъшканията и стоновете на посетителите във форма, почти във форма и без шансове за форма.

— Монсеньор — каза Бърн под формата на поздрав.

Пейсък нито наруши ритъма, нито даде с нещо да се разбере, че е отчел присъствието на Бърн. Бе изпотен, но не дишаше тежко. От дисплея на велосипеда личеше, че вече е навъртял четирийсет минути, но продължава да върти педалите на деветдесет оборота в минута. Невероятно. Бърн знаеше, че Пейсък е на около четирийсет и пет, но бе във форма, достойна за някой с десет години по-млад. Тук, без расо и яка, а в стилно долнище от анцуг за джогинг „Пери Елис“ и тениска без ръкави, приличаше по-скоро на бавно остаряващо крило от американския футбол, което си беше божата истината. Доколкото Бърн си спомняше, Тери Пейсък и до ден-днешен притежаваше рекорда на Бостънския колеж90 за най-голям брой уловени пасове в рамките на един сезон. Ненапразно му викаха „йезуитския Джон Макки“91.

Бърн забеляза около себе си един известен ТВ-водещ да пъшка по стеър мастера92, и двама градски съветници, които топуркаха на съседни пътеки. Усети се, че неволно преглъща стомаха си. Още от утре минава на кардио-режим. Твърдо от утре. Добре де, евентуално от другиден.

Първо трябва да намери Диабло.

— Благодаря ви, че дойдохте — каза Пейсък.

— Няма проблем — отвърна Бърн.

— Знам, че сте много зает — добави Пейсък. — Няма да ви отнема много време.

Бърн напълно добре съзнаваше, че „Няма да ви отнема много време в превод означава: Разположи се удобно, няма да си ходиш скоро.“ Кимна и зачака. Мигът мълчание отмина. После попита:

— С какво мога да съм ви полезен?

Колкото риторичен, толкова и стандартен въпрос. Пейсък натисна бутона „Разтоварване“ и си довърши тренировката. Слезе от седлото и обеси кърпа около врата си. И макар да бе много по-стегнат от Бърн, оставаше си с десетина сантима по-нисък. Бърн не намери особена утеха в констатацията.

— Обичам, когато е възможно, да прескачам бюрократичните пластове — каза Пейсък.

— И кое ви кара да мислите, че в случая това е възможно? — запита Бърн.

Пейсък го изгледа — няколко секунди повече, отколкото на Бърн му се искаше, за да се чувства удобно. После се усмихна:

— Елате да се разходим.

Заведе го до асансьора. Слязоха на третия мецанин, където бе пътеката за джогинг. Бърн се надяваше, че под „разхождане“ онзи има предвид именно това — да ходят. Излязоха на тартановата писта, опасваща залата околовръст.