Академия за вампири
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Vampire Academy #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-954-9321-22-7
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Академия за вампири». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и владеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли — хранещи се с невинни жертви.
Дампирите — полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Лиса трябва да бъде защитавана на всяка цена от стригоите: най-опасните и всяващи страх вампири — тези, които никога не умират.
Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
Страхът е принудил двете най-добри приятелки да избягат от „Св. Владимир“. И сега, след две години на свобода, те са заловени и върнати обратно в академията. Роуз трябва да продължи своето обучение за пазител, а Лиса да се завърне към социалния живот на кралските фамилии на мороите. Но зад тежките железни врати на академията техният живот е дори в по-голяма опасност, отколкото навън, защото стригоите са винаги наблизо…
— Роуз.
Гласът погали като коприна кожата ми. Нежен. Плътен. Извърнах глава и срещнах тъмнокафявите очи на Дмитрий. Седеше на стола до леглото, в което лежах. Дългата му до раменете коса беше паднала напред и обрамчила лицето му.
— Здравей — поздравих го, но гласът ми прозвуча прегракнало.
— Как се чувстваш?
— Странно. Като при махмурлук.
— Доктор Оленски ти даде нещо против болката… изглеждаше доста зле, когато те доведохме тук.
— Не си спомням да… Колко дълго съм била в безсъзнание?
— Няколко часа.
— Явно припадъкът е бил доста силен. Може би още не съм съвсем на себе си. — Някои от подробностите започнаха да изплуват в спомените ми. Пейката. Заклещеният ми глезен. Но след това нищо не помнех. Само как ме обля гореща вълна, после студена и накрая пак гореща. Опитах се предпазливо да помръдна пръстите на крака си.
— Не ме боли.
Той поклати глава.
— Не. Не беше тежко контузена.
В този миг обаче в спомените ми възкръсна звукът от изхрущяването на глезена ми.
— Сигурен ли си? Помня… как се огъна. Не. Нещо трябва да е счупено. — Внимателно седнах в леглото, за да огледам глезена си. — Или поне да е навехнат.
Той се надигна и пристъпи напред, за да ме спре.
— Внимавай. Глезенът ти може да е добре, но вероятно още не си на себе си.
Наведох се предпазливо напред и погледнах надолу. Джинсите ми бяха нагънати нагоре до коленете. Глезенът ми беше леко зачервен, но нямах охлузвания или някакви други видими белези.
— Господи, какъв късмет извадих. Ако се бях наранила, щях да се лиша за известно време от тренировките.
Усмихнат, той отново се настани на стола си.
— Зная. Непрекъснато ми го повтаряше, докато те носех дотук. Беше много разстроена.
— Ти… ти си ме пренесъл дотук на ръце?
— След като счупихме пейката и освободихме крака ти.
Господи. Как съм могла да проспя това. Единственото по-хубаво на този свят от това Дмитрий да ме носи на ръце бе да си представям как прави същото, ама гол до кръста.
Суровата реалност отново ме блъсна в гърдите.
— Да бъда повалена от една нищо и никаква пейка — простенах аз.
— Какво?
— Оцелях през целия ден, докато охранявах Лиса. Дори и вие, пазителите, признахте, че съм свършила добра работа. А после, като се върнах тук, се провалих, и то от какво? От една пейка. Уф. Знаеш ли каква излагация е за мен? И то пред очите на всички вас, мъжете от охраната.
— Вината не е твоя — рече той. — Никой не подозираше, че пейката е била прогнила. Изглеждаше здрава.
— Стига. Би трябвало да ходя по алеята като всеки нормален човек. Сега, като се върна в часовете, другите новаци ще ме скъсат от подигравки.
Устните му се извиха в лека усмивка.
— Може пък подаръците да те зарадват.
От изненадата се надигнах в леглото.
— Подаръци ли?
Усмивката му се стопи и той ми подаде една изящна кутийка, обвита в луксозна хартия.
— Това е от принц Виктор.
Смаяна от това, че Виктор въобще се е сетил да ми подари нещо, аз прочетох бележката върху кутийката. Бяха само няколко набързо надраскани реда:
Роуз, много съм щастлив, че не си пострадала сериозно при падането. Наистина е чудо. Ти имаш необикновен живот, а Василиса има късмет, че винаги си до нея.
— Много мило от негова страна — въздъхнах, преди да отворя кутийката. И тогава видях какво се криеше вътре. — Уха! Много мило.
Беше колието с розата — същото, което Лиса искаше да ми купи, но не можа да си го позволи. Сложих го върху ръката си и я повдигнах нагоре така, че розата с инкрустирания диамант увисна свободно на златната верижка, проблясвайки.
— Прекалено скъп подарък за благопожелания за оздравяване — отбелязах, като си спомних цената.
— Той всъщност го купи, задето се справи толкова добре през първия си ден като официално одобрен пазител. Освен това видял как двете с Лиса сте разглеждали това бижу.
— Брей. — Това бе всичко, което можах да кажа. — Но не мисля, че се справих много добре с работата си.
— Аз пък мисля.
Усмихнах се и върнах колието в кутийката, след което я оставих на масичката до леглото.
— Не спомена ли преди малко за подаръци? Нима има още?
Връчи ми малка плоска чантичка. Отворих я, озадачена и развълнувана. Вътре имаше гланц за устни, тъкмо от онези, които най харесвах. Толкова пъти му се бях оплаквала, че ми свършват запасите, но никога не бях допускала, че е обръщал внимание на хленченето ми.