Академия за вампири
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Vampire Academy #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-954-9321-22-7
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Академия за вампири». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и владеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли — хранещи се с невинни жертви.
Дампирите — полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Лиса трябва да бъде защитавана на всяка цена от стригоите: най-опасните и всяващи страх вампири — тези, които никога не умират.
Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
Страхът е принудил двете най-добри приятелки да избягат от „Св. Владимир“. И сега, след две години на свобода, те са заловени и върнати обратно в академията. Роуз трябва да продължи своето обучение за пазител, а Лиса да се завърне към социалния живот на кралските фамилии на мороите. Но зад тежките железни врати на академията техният живот е дори в по-голяма опасност, отколкото навън, защото стригоите са винаги наблизо…
— Ето това ще ти отива. — Лиса посочи към една от витрините. — Това колие е точно за роклята ти.
Погледнах го. Тънка златна верижка с висяща на нея роза, с диамант в средата, обкован със злато. Диамантът доминираше над всичко.
— Мразя всичко свързано с рози.
Лиса много обичаше да ми подарява разни неща, имащи нещо общо с рози — предполагам, че го правеше само за да види реакцията ми. Но като видя цената на колието, усмивката й помръкна.
— О, я виж ти. Дори и ти имаш лимит — не пропуснах да я подразня аз. — Най-после доживяхме края на безумното ти харчене.
Изчакахме Виктор и Натали да приключат с обиколката си. Очевидно той й бе купил нещо необикновено хубаво, понеже тя изглеждаше така, сякаш й бяха поникнали криле и направо хвърчеше от щастие. Радвах се за нея. Тя бе готова да даде всичко, за да спечели вниманието на баща си. Надявах се, че й е купил нещо страхотно скъпо, с което да засвидетелства обичта си.
Потеглихме по обратния път в пълно мълчание, защото режимът ни за спане се бе объркал от тази разходка на дневна светлина. Седнала до Дмитрий, аз се облегнах назад и се прозинах. Ръцете ни се докосваха. Усещането за близост помежду ни бе изгарящо.
— Е, никога ли вече няма да мога да пробвам дрехите, които си избирам? — попитах тихо, тъй като не исках да събудя другите. Виктор и пазителите бяха будни, но момичетата вече спяха.
— Можеш, но когато не си на смяна. Само през свободното си време.
— Не искам да имам свободно време. Искам винаги да се грижа за Лиса. — Отново се прозинах. — Видя ли онази рокля?
— Видях я.
— Хареса ли ти?
Не ми отговори. Приех мълчанието му като знак за потвърждение.
— Дали ще застраша репутацията си, ако я облека за бала?
Когато заговори, едва го чувах.
— Ще застрашиш цялото училище.
Аз само се усмихнах и заспах.
Когато се събудих, главата ми лежеше на рамото му. Дългото му палто ме обгръщаше като одеяло. Микробусът спря. Бяхме се върнали в Академията. Отметнах импровизираната завивка и слязох след него от микробуса. Внезапно се почувствах напълно будна и щастлива. Но за жалост краят на свободата ми наближаваше.
— Обратно в затворническата килия — въздъхнах, докато крачех до Лиса към столовата. — Може би, ако се престориш, че получаваш сърдечен удар, ще успея да изчезна.
— Без да вземеш новите си дрешки? — Лиса ми подаде чантата. Аз весело я размахах около себе си. — Нямам търпение да я видя на теб.
— Аз също. Ако ми позволят да отида на бала. Кирова още не е решила дали съм била достатъчно прилежна.
— Покажи й скучните ризи, които си накупи. Кирова ще изпадне в несвяст. Аз поне замалко да припадна, като ги видях.
Засмях се, задминах я и рипнах чевръсто, както аз си знам, върху една от дървените пейки, покрай които минавахме. Като стигнах до края на пейката, скочих долу на земята, пак така чевръсто и ловко.
— Не са пък чак толкова скучни.
— Не зная какво да си мисля за тази нова, толкова отговорна Роуз.
Подскочих върху следващата пейка.
— Не съм отговорна.
— Хей — провикна се отзад Спиридон. Той и останалите от групата се влачеха подир нас. — Забрави ли, че още си на смяна? Не са позволени забавления.
— Нищо забавно няма тук — извиках назад, като долових присмеха в интонацията му. — Кълна се че… мамка му!
Вече бях стигнала почти до края на третата пейка. Мускулите ми се стегнаха, готови за скока долу на земята. Но когато се опитах да скоча, кракът ми не тръгна заедно с мен. Дъската, която допреди малко изглеждаше толкова корава и солидна, поддаде под тежестта ми, сякаш беше от картон. И се счупи. Кракът ми хлътна и глезенът ми се заклещи в дупката, докато останалата част от тялото ми политна в другата посока. Бях като прикована към пейката. Тялото ми се огъна към земята, но кракът ми остана заклещен. Глезенът се прегъна съвсем неестествено. Рухнах долу. Чух как нещо изпращя, но не беше дъската. Прониза ме болка, адска, най-страшната болка в живота ми.
После изгубих съзнание.
Глава 18
Събудих се, вперила очи в белия таван на болничната стая в клиниката на Академията. Филтрирана светлина — смекчена заради пациентите морои — се спускаше от високия прозорец върху мен. Чувствах се странно, някак си дезориентирана, но не ме болеше.