Академия за вампири
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Vampire Academy #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-954-9321-22-7
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Академия за вампири». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и владеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли — хранещи се с невинни жертви.
Дампирите — полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Лиса трябва да бъде защитавана на всяка цена от стригоите: най-опасните и всяващи страх вампири — тези, които никога не умират.
Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
Страхът е принудил двете най-добри приятелки да избягат от „Св. Владимир“. И сега, след две години на свобода, те са заловени и върнати обратно в академията. Роуз трябва да продължи своето обучение за пазител, а Лиса да се завърне към социалния живот на кралските фамилии на мороите. Но зад тежките железни врати на академията техният живот е дори в по-голяма опасност, отколкото навън, защото стригоите са винаги наблизо…
— Кога го купи? През цялото време в мола не те изпуснах от поглед.
— Професионални тайни на опитен пазител.
— Ама за какво е това? Пак ли заради първия ми ден в занаята?
— Не — простичко отвърна той. — Защото реших, че ще се зарадваш.
Без да мисля, се наведох напред и го прегърнах.
— Благодаря ти.
Съдейки по скованата му поза, явно го бях сащисала от изненада. И да… всъщност и аз бях изненадана. Но той се окопити бързо, а когато ме обгърна с ръце през кръста, си помислих, че в следващия миг ще умра.
— Радвам се, че си по-добре — рече гой. Устните му почти докосваха косата ми, точно над ухото. — Когато те видях да падаш…
— … си помисли: „Ей, каква е загубенячка“.
— Не си помислих точно това.
Отдръпна се леко назад, така че да може да вижда лицето ми, но и двамата нищо не казахме. Очите му бяха толкова тъмни и дълбоки, че ми се прииска да се гмурна в тях. Стигаше ми да се вгледам в тях, за да ме обгърне топлина отвсякъде, сякаш ме изгаряха пламъци. Бавно, внимателно дългите му пръсти се пресегнаха и се плъзнаха по очертанията на скулата ми, сетне се спуснаха отстрани по страната ми. Потръпнах още при първото му докосване до кожата ми. Той уви около пръста си кичур от косата ми, също както бе направил в гимнастическия салон.
Преглътнах мъчително и откъснах очи от устните му. Представях си какво е да те целунат тези устни. Мисълта едновременно ме възбуди и изплаши, което си беше глупаво. Вече се бях целувала с доста момчета и никога не се бях замисляла за това. Нямаше причина целувките на някой мъж — пък бил той и по-възрастен — да са кой знае какво. При все това само от мисълта, че ще приближи устните си до моите, светът започна да се върти около мен.
На вратата се почука леко и аз тутакси се облегнах назад. Доктор Оленски надникна през леко открехната врата.
— Стори ми се, че ви чух да си говорите. Как се чувстваш?
Тя пристъпи напред и ми нареди да легна отново по гръб. Докосна глезена ми, дори леко го огъна, за да провери дали всичко е наред, но накрая поклати глава.
— Имаш късмет. При целия този шум, който вдигна тук с пристигането си, си помислих, че кракът ти ще трябва да се ампутира. Сигурно е било от шока. — Отстъпи назад. — Ще се почувствам по-добре, ако се откажеш от утрешната си тренировка, но иначе вече можеш да си вървиш.
Отроних въздишка на облекчение. Не можех да си спомня да съм изпадала в истерия — и се чувствах засрамена, че съм припаднала — но имах право да се тревожа, ако нещо беше счупено или навехнато. Не можех да си позволя да губя повече време. Трябваше да си взема изпитите и напролет да се дипломирам.
Доктор Оленски още веднъж потвърди, че разрешава да бъда изписана, след което напусна стаята. Дмитрий отиде до другия стол, за да ми донесе обувките и палтото. Като го погледнах, отново ме заля топла вълна при спомена за това, което се бе случило, преди доктор Оленски да влезе в стаята.
Той не откъсна поглед от мен, докато си обувах обувките.
— Ти имаш ангел пазител.
— Не вярвам в ангели — отвърнах. — Вярвам само в това, което мога сама да направя.
— Добре, тогава имаш удивително тяло. — Изгледах го въпросително. — Самовъзстановяващо се, искам да кажа. Чувал съм за инцидента…
Той не спомена конкретно за кой инцидент говореше, но можеше да бъде само един. Обикновено не обичах да говоря за това, но имах чувството, че на него мога да кажа всичко.
— Всички казваха, че не би трябвало да оцелея — обясних му аз. — Заради мястото в автомобила, където съм седяла, и заради начина, по който той се е блъснал в дървото. Лиса всъщност е била единствената, която се е намирала на по-безопасно място. Обаче двете с нея се отървахме само с по няколко драскотини.
— И въпреки това не вярваш в ангели или в чудеса.
— Не, аз…
Наистина е чудо. Имаш необикновен живот… В този миг в главата ми нахлуха милион мисли. Може би… може би все пак съм имала ангел пазител…
Дмитрий моментално усети промяната в настроението ми.
— Какво не е наред?
Отърсих се от спомените и се опитах да установя връзка с Лиса, пренебрегвайки приспивателния ефект на болкоуспокояващите лекарства. Сега до мен достигнаха чувствата на Лиса. Гневни. Объркани.