Академия за вампири
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Vampire Academy #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-954-9321-22-7
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Академия за вампири». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и владеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли — хранещи се с невинни жертви.
Дампирите — полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Лиса трябва да бъде защитавана на всяка цена от стригоите: най-опасните и всяващи страх вампири — тези, които никога не умират.
Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
Страхът е принудил двете най-добри приятелки да избягат от „Св. Владимир“. И сега, след две години на свобода, те са заловени и върнати обратно в академията. Роуз трябва да продължи своето обучение за пазител, а Лиса да се завърне към социалния живот на кралските фамилии на мороите. Но зад тежките железни врати на академията техният живот е дори в по-голяма опасност, отколкото навън, защото стригоите са винаги наблизо…
В нея се прокрадна лека вина.
— И все пак продължавам да мисля, че лъжеш.
— Може да съм всякакъв, ала не съм лъжец. Това е твоята специалност. Както и на Роуз.
— Ние не…
— Не разпространявате изобличаващи сведения за родителите на другите? Не каза ли тя, че ти ме мразиш? Ти не се ли преструваш, че си приятелка с хора, които намираш за глупави? Не се ли срещаш с момче, което не харесваш?
— Аз го харесвам.
— Харесваш или обичаш?
— О, и каква е разликата?
— Да харесваш някого, означава да излизаш с едър русокос малоумник и да се смееш на глупавите му шеги.
И тогава изведнъж той се хвърли към нея и впи устни в нейните. Целувката му беше страстна, груба и яростна — израз на целия му гняв, копнеж и желание, които Кристиан винаги бе таял дълбоко в себе си. Лиса никога досега не бе целувана така. През връзката ни и аз, разбира се, усетих как тя откликна, отвърна му — как само за миг Кристиан успя да я накара да се почувства много по-жива, отколкото когато бе с Ейрън или с когото и да е друг от обожателите й.
Кристиан прекъсна целувката, но лицето му остана съвсем близо до нейното.
— Ето това е, когато го правиш с някого, когото обичаш.
Сърцето на Лиса биеше до пръсване и от гняв, и от желание.
— Е, аз не те харесвам, нито те обичам. И си мисля, че вие двамата с Мия лъжете за Андре. Ейрън никога не би си измислил нещо подобно.
— Това е, защото Ейрън никога не казва нещо, което изисква думи с повече от една сричка.
Тя го отблъсна от себе си.
— Стига. Махай се от мен.
Той се огледа насмешливо.
— Не можеш да ме изхвърлиш просто така. Нали имахме споразумение?
— Махай се! Вън! — кресна тя. — Мразя те!
Той й се поклони.
— Както желаете, Ваше височество. — И с един последен мрачен поглед напусна тавана.
Лиса рухна на колене и най-сетне даде воля на тъй дълго сдържаните си сълзи, скривани най-вече от Кристиан. Едва успявах да различа всички неща, които й причиняваха болка. Само Господ знаеше всички неща, които ме бяха разстройвали — като инцидента с Джеси, — но никога нищо не ми бе въздействало по този начин. Емоциите се вихреха в нея, връхлитаха мозъка й. Историята с Андре. Омразата на Мия. Целувката на Кристиан. Излекуването на счупения ми глезен. Ето това, осъзнах аз, е истинската депресия. Това е лудостта.
Измъчена, погълната от болката си, Лиса взе единственото решение, което й оставаше. Отвори чантичката си и намери тънкия бръснач, който винаги носеше със себе си…
Потресена, но неспособна да прекъсна връзката, аз усетих как тя плъзна бръснача по лявата си ръка, като направи съвършено равни прорези, гледайки в унес как кръвта се стича по бялата й кожа. Както винаги избегна вените, но този път разрезите бяха по-дълбоки. Заболя я силно, но докато го правеше, успя да се съсредоточи само върху физическата болка, за да забрави за миг поне душевните си терзания. Така добиваше усещането, че се контролира.
Капки кръв покапаха по мръсния под. Светът се завъртя пред очите й. Да гледа собствената си кръв, й подейства хипнотизиращо. През целия си живот беше взимала кръв от другите. От мен. От захранващите. А ето че сега се лееше нейната. С нервно хихикане реши, че е забавно. Може би като оставяше кръвта да се лее, тя я връщаше обратно на онези, от които я бе откраднала. Или може би просто я пилееше, разливаше свещената кръв на фамилията Драгомир, за която всички останали копнееха до полуда.
Бях се насилила да проникна в главата й, но сега се оказа, че не мога да изляза. Емоциите й ме бяха впримчили — бяха твърде силни, прекалено мощни. Трябваше да избягам. Знаех го с цялото си същество. Трябваше да я спра. Тя беше прекалено слаба след моето лечение, така че сега за нищо на света не можеше да си позволи да губи толкова много кръв. Време беше да кажа на някого.
Най-после прекъснах връзката и отново се озовах в клиниката. Дмитрий ме държеше, разтърсваше ме нежно, докато повтаряше името ми отново и отново в опит да привлече вниманието ми. До него стоеше доктор Оленски с напрегнато, притъмняло от тревога лице.
Взрях се в Дмитрий. Чак сега осъзнах колко е разтревожен и загрижен за мен. Кристиан ми бе казал да намеря някого, който наистина може да помогне. Някого, на когото мога да се доверя. Досега бях пренебрегвала съвета му, защото не вярвах на никого, освен на Лиса. Но сега, докато гледах Дмитрий, изпълнена с онова усещане за разбиране, което двамата споделяхме, разбрах, че вярвам на още някого.