За подмяна

— Глупости. Дори цялата тази работа да не е била нищо повече от излязла от контрол кодова зона, както твърдяха, защо тогава никой така и не намери начин да се върне в нея?

— Нещата, които говореха за нея, са празни приказки поклатих глава аз.

— Не си съгласен с тях, така ли? — попита ме Виналди е убийствена ирония.

— Не — казах аз, — не съм съгласен.

И тогава видяхме Жуаджи. Излизаше накуцвайки от сградата на старата Ферма с нещо завързано на края на дълго въже. Вървеше бавно и мъчително, влачейки единия си крак. Беше доста далече, за да различим подробностите, но знаех, че сигурно изпитва ужасна болка от отворените рани в главата и тялото. Вместо да се отпусне и да издъхне в мир в някоя достатъчно дълбока дупка, този човек се мъчеше да закара болното си тяло там, където изобщо не бе трябвало да попада.

— Какво държи този, дявол да го вземе? — прошепна Виналди. — И ще успее ли, ако ние го гледаме?

— Не знам, наистина не знам.

— Това е котка — каза Виналди. — Вързал е котка.

Котката беше дребна и изпосталяла и под светлината на фаровете на камиона изглеждаше болна и недохранена. Не беше в никакъв случай някоя добре гледана домашна котка. Това животно бе докарано тук специално преди няколко седмици с конкретна цел. Фактът, че още бе тук, доказваше успеха на експеримента, в който бе взело участие. Допълнителният факт, че не изглеждаше междувременно да е било хранено, а просто е било изоставено в старата Ферма до момента, когато отново е щяло да стане необходимо, на свой ред доказваше, че Максен и неговите съучастници имат нужда от един по-здрав ритник в главата.

Значи Максен все пак бе успял да намери обратния път. Какъвто и да бе, той най-вероятно едва ли е щял да сработи, ако Ихандим и сие не се бяха опитвали в същото време да минат насам. Едно беше напълно ясно: методът се бе увенчал с успех. Сигурно понякога и двете страни трябваше да се докоснат. Не знаех. Шанс, съдба или дело на тъмните сили — това едва ли имаше значение. Но за нас бе дошъл моментът на истината и всички преструвки трябваше да бъдат забравени. Днес бе денят, когато щяхме да се върнем двайсет години назад.

Тогава бяхме юноши. В най-добрия случай младежи — осемнайсет, деветнайсетгодишни. На толкова бяхме всички, когато ни изпратиха в нещо, което дори не разбирахме. И ни оставиха там, докато не разбраха, че няма начин да спечелим, след което ни изтеглиха и ни захвърлиха… само че когато върнаха телата ни, не се сетиха да проверят дали са върнали и душите ни.

Жуаджи се облегна на камиона и изгаси двигателя — за щастие Виналди предугади намерението му и успя да изгаси и нашия в същия момент. Планината и небето бяха смълчани и единственият шум, който се чуваше, бе от влаченето на краката на Жуаджи през снега и туптенето на собствените ни сърца. Студ и топлина… приближаващи се все по-близо и по-близо.

— Ще ни види — прошепна Виналди.

— Може би да, а може би не — отвърнах му аз. — Не мисля, че точно в този момент е в състояние да вижда каквото и да е.