Летният рицар

– Боли – докладва тя, деликатно пропускайки продължението „идиот такъв“.

Джорджия се изправи над пострадалия крак на Мърфи и поклати глава. Тя беше почти един фут по-ниска от Били и беше заплела русата си коса в стегната плитка, което подчертаваше изпитите й черти.

– Разрезите и натъртванията не са опасни, но коляното ти може да е пострадало сериозно. Трябва да го погледне истински доктор, лейтенант Мърфи.

– Карин – отвърна Мърфи. – Всеки, който ми бърше кръвта, може да ме нарича Карин. – Подхвърлих й една кутийка кола. Тя я улови във въздуха и каза: – С изключение на теб, Дрезден. На диета ли съм?

Сложих няколко парчета пица в една картонена чиния и й ги подадох.

– Живни малко.

– Добре, Карин – каза Джорджия, скръствайки ръце. – Ако не искаш струваща двайсет и пет хиляди долара операция, последвана от седем или осем месеца рехабилитация, ще трябва да те откараме в болницата.

Мърфи се намръщи, после кимна и каза:

– Нека първо хапна нещо. Умирам от глад.

– Ще докарам колата – рече Джорджия и се обърна към Били: – Когато я смъкваш долу, гледай да не отпуска тежестта си върху крака. Ако може, го дръж изпънат.

– Ясно – отвърна Били. – Фил, Грег. Донесете одеяло. Ще направим носилка.

– Не съм бебе – рече Мърфи.

Положих ръка на рамото й.

– Спокойно – казах й тихо. – Те ще се справят.

– Аз също.

– Ранена си, Мърф. Ако беше на тяхно място, щеше да наредиш да си затваряш устата и да не създаваш излишни проблеми.

Мърфи ме изгледа заплашително, но остротата в погледа й беше притъпена от големия залък пица, който отхапа.

– Да, знам. Просто не обичам да гледам отстрани.

Изсумтях.

– А ти какво ще правиш? – попита тя.

Поклатих глава.

– Ще довърша тази кока-кола. По-нататък не съм мислил.

– Добре, Хари – въздъхна тя. – Виж какво, след няколко часа ще си бъда у дома. Ще се опитам да изровя нещо за Лойд Слейт. Ако ти трябва някаква друга информация, обади ми се.

– Трябва да си почиваш – казах й аз.

Тя погледна намръщено крака си. Коляното й се беше надуло няколко пъти над обичайния размер.

– По всичко личи, че ще разполагам с достатъчно време за това.

Отново изпръхтях и погледнах встрани.

– Хей, Хари – каза Мърфи. Тъй като не я погледнах, тя продължи: – Случилото се с мен не е по твоя вина. Знаех какви са рисковете и си ги поех.

– А не трябваше.

– Това се отнася за всички. Не живеем в идеален свят, Дрезден. Ако това все още не ти е станало ясно. – Тя побутна крака ми с лакът. – Освен това извади късмет, че бях с теб. Като гледам как се развиха нещата, май аз бях тази, която нахлузи ботушите.

На косъм бях да се ухиля.

– Какво си направила?

– Нахлузих ботушите – рече Мърфи. – Нахлузих ботушите и сритах няколко задника на чудовища. Натупах гула и разрязах главата на онова растително чудовище с резачката. Осакатих и огрето. Ти какво направи? Хвърли един флакон със сух спирт по него. На това трудно може да му се каже „помощ“.