Летният рицар

Влязох вътре. Дузина насинени, ранени и доволни върколаци ме гледаха от масата, отрупана с питиета, кутии от „Пица Експрес“, зарове, моливи, тефтери и мънички, високи един инч фигурки върху голям лист милиметрова хартия.

– Били – рекох аз – и всички останали, просто исках да ви кажа, че бяхте страхотни там, горе. Много по-добри, отколкото съм очаквал или съм се надявал. Трябваше да ви се доверя повече. Благодаря!

Били кимна.

– Заслужаваше си. Нали?

В стаята се разнесе утвърдително мърморене.

– Добре, тогава – кимнах аз. – Някой да ми донесе пица, кола и зарчета, но трябва да ви кажа, че ще имам нужда от мускули.

Били ме погледна и примигна.

– Какво?

– Мускули – повторих аз. – Искам големи, изпъкнали мускули и не искам да се налага да мисля много.

Лицето му грейна в усмивка.

– Джорджия, имаме ли останал някой варварин?

– Разбира се – отвърна Джорджия и отиде до бюрото.

Седнах край масата, подадоха ми пица и кола и се заслушах във възобновените разговори, мислейки си, че така е много по-приятно, отколкото да прекарам поредната вечер, затворен в лабораторията.

– Знаеш ли кое ме разочарова най-силно? – попита ме след известно време Били.

– Не, кое?

– Всички тези феи и дуели, и луди кралици, и така нататък, а никой не цитира добрия стар Били Шекспир. Нито веднъж.

Втренчих се в него и избухнах в смях. Всичките ми синини, натъртвания и рани ме боляха, но това беше честна, нормална болка – нещо, което се изцелява. Взех си зарчетата, малко листове хартия и моливи и се настаних при приятелите ми, за да се преструвам на Торг Варварина, да ям, да пия и да се веселя.