Отминали времена
- Автор: Мортон Кейт
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-125-0
- Переводчик: Надежда Розова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Отминали времена». Краткое содержание книги:
По време на Втората световна война майката на Еди, тогава тринайсетгодишна е евакуирана от Лондон и заживява в замъка Милдърхърст при семейство Блайд: ексцентричната Джунипър, нейните по-големи сестри близначки Пърси и Сафи и баща им Реймънд, автор на прочутата книжка „Истинската история на Човека от калта“, превърнала се в детска класика. Във величествения замък вълшебен нов свят разтваря двери за младата лондончанка — светът на книгите, на полета и въображението, на свободата и независимия дух, но и на дебнещите край тях опасности.
Години по-късно Еди Бърчил се опитва да разгадае тайната на майка си и започва да разлиства миналото. Духът на трагична гибел, на жестока принуда, на лудост и насилие витае над величавите старини на замъка Милдърхърст и неговите три обитателки, пленници на бащиното си завещание, заложници на благородната си почтеност, на силната си взаимна привързаност и всеотдайност. Личната трагедии на сестрите Блайд се оказва преплетена с живота на младата Еди Бърчил и очаква катарзиса на своята развръзка.
Истината за отдавна отминалите времена ще бъде разбулена
— Скъпа, научих. Не се тревожи, това не значи, че си стара и непривлекателна и че ще останеш сама до края на живота си.
Дадох знак на келнера, че съм готова да си поръчам доста силно питие, и леко потисната, усетих, че завиждам на мама за вечерта, която щеше да прекара у дома с татко и с неговия звънец.
— Много хора срещат своя човек в по-късните си години — продължи Рита — и са много щастливи. Виж само братовчедка ти — посочи тя към Сам, която ми се хилеше до прашките на някакъв непознат. — И твоят ред ще дойде.
— Благодаря, лельо Рита.
— Добро момиче — кимна тя одобрително. — Сега се забавлявай и остави всичко зад гърба си. — И точно преди да се отдалечи и да отиде да ободрява някой друг, тя се спря и ме стисна за ръката. — За малко да забравя, нося ти нещо. — Бръкна в торбестата си чанта и извади една кутия за обувки. Отстрани беше нарисуван чехъл с бродерия, каквито баба много харесваше, и макар подаръкът да ми се струваше доста странен, признавам, че чехлите изглеждаха удобни. А и не бяха непрактични: в крайна сметка напоследък доста нощи прекарвах у дома.
— Благодаря ти. Много мило.
После вдигнах капака и видях, че в кутията изобщо няма чехли, а е пълна до половината с писма.
— От майка ти — поясни леля Рита с дяволита усмивка. — Както ти обещах. Интересно четиво, нали? Горе главата.
Много се радвах за писмата, обаче в този момент изпитах лека неприязън към леля Рита заради момиченцето, чийто почерк се извиваше и къдреше в несигурни редове върху пликовете. Малкото момиченце, изоставено от по-голямата си сестра по време на евакуацията, понеже се бе измъкнала тайно, за да я настанят с приятелка, и беше зарязала Мередит да се оправя самичка.
Сложих обратно капака, обзета от нетърпение да изнеса писмата от клуба. Не им беше мястото сред цялата тази пошлост — неподправените мисли и мечти на едно момиченце отпреди много, много време, същото момиченце, което ме съпровождаше по коридорите на Милдърхърст и което се надявах някой ден да опозная по-добре. Малко след като ни поднесоха коктейлите, се извиних и отидох да си легна заедно с писмата.
Беше тъмно като в рог, когато се прибрах, и на пръсти се качих предпазливо по стълбите, за да не събудя господаря на звънеца. Настолната ми лампа светеше мъжделиво, къщата издаваше странни нощни шумове, а аз приседнах на ръба на леглото с кутията в скута. Може би тогава си казах, че бих могла да направя нещата различно. Пред мен се отваряха два пътя и аз можех да тръгна по който и да е от двата. След нищожно колебание отворих капака и извадих отвътре пликовете, а докато ги разлиствах, забелязах, че са старателно подредени по дати. Върху коленете ми изпадна снимка — две момиченца, широко усмихнати пред обектива. В лицето на по-малкото и по-тъмното разпознах майка ми — сериозни кафяви очи, костеливи лакти, късо подстригана коса, както разумно предпочиташе баба, а другото беше по-голямо момиче с дълга руса коса. Джунипър Блайд, разбира се. Помнех я от книгата, която купих в село Милдърхърст — това беше детето с искрящите очи, но пораснало. Решително прибрах снимката и писмата обратно в кутията — оставих само първото и го разгърнах. Датата беше 6 септември 1939 година, написана с четлив почерк в горния десен ъгъл.
„Скъпи мамо и татко — започваше писмото с големи заоблени букви. — Много ми липсвате и двамата. А аз липсвам ли ви? Сега съм в провинцията и всичко е много различно. Първо, има крави — знаете ли, че те наистина мучат? Много силно. Много се стреснах, когато ги чух за пръв път.
Живея в замък, в истински замък, обаче не изглежда както си го представяте. Няма подвижен мост, но има кула, три сестри и един възрастен мъж, когото никога не виждам. Знам, че е тук, понеже сестрите говорят за него. Наричат го «татко» и пише книги. Истински, каквито вземаме от библиотеката. Най-малката сестра се казва Джунипър, на седемнайсет години е и има красиви големи очи. Тя ме доведе в Милдърхърст. Между другото, знаете ли от какво се прави джин — от плодовете на хвойната15.
Тук има и телефон, така че ако имате време и господин Уотърман от магазина няма нищо против, бихте могли…“
Бях стигнала до края на първата страница, но не я обърнах. Седях неподвижно, сякаш внимателно се вслушвах в нещо. И май наистина беше така — понеже гласът на онова момиченце се носеше от кутията за обувки и вече отекваше в тъмните ъгли на стаята. Сега живея в провинцията… наричат го „татко“… има кула, три сестри… Ето такива са писмата. Разговорите заглъхват почти веднага, обаче написаните думи остават. Тези писма бяха малки пътешественици във времето. Петдесет години бяха лежали търпеливо в кутията си и бяха чакали да ги намеря.
15
«Джунипър» на английски означава «хвойна». — Б.пр.