Отминали времена
- Автор: Мортон Кейт
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-125-0
- Переводчик: Надежда Розова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Отминали времена». Краткое содержание книги:
По време на Втората световна война майката на Еди, тогава тринайсетгодишна е евакуирана от Лондон и заживява в замъка Милдърхърст при семейство Блайд: ексцентричната Джунипър, нейните по-големи сестри близначки Пърси и Сафи и баща им Реймънд, автор на прочутата книжка „Истинската история на Човека от калта“, превърнала се в детска класика. Във величествения замък вълшебен нов свят разтваря двери за младата лондончанка — светът на книгите, на полета и въображението, на свободата и независимия дух, но и на дебнещите край тях опасности.
Години по-късно Еди Бърчил се опитва да разгадае тайната на майка си и започва да разлиства миналото. Духът на трагична гибел, на жестока принуда, на лудост и насилие витае над величавите старини на замъка Милдърхърст и неговите три обитателки, пленници на бащиното си завещание, заложници на благородната си почтеност, на силната си взаимна привързаност и всеотдайност. Личната трагедии на сестрите Блайд се оказва преплетена с живота на младата Еди Бърчил и очаква катарзиса на своята развръзка.
Истината за отдавна отминалите времена ще бъде разбулена
Знам, че би трябвало да се срамувам, но застинах неподвижно и зачаках дали няма да си спечеля малко отдих. Едва когато дрънченето на звънеца се разнесе за втори път, пъхнах книгата в джоба на жилетката си и с неохотно съжаление се заклатушках надолу по стълбата.
— Здрасти, татко — поздравих бодро на влизане в стаята, понеже не е възпитано човек да негодува, когато възстановяващ се от инфаркт родител го безпокои. — Всичко наред ли е?
Той беше потънал толкова дълбоко във възглавниците, че почти се беше изгубил.
— Стана ли време за обяд, Еди?
— Още не. — Поизправих го малко. — Мама каза, че ще ти донесе супа веднага щом си дойде. Приготвила е прекрасна…
— Майка ти още ли я няма?
— Няма да се бави — усмихнах му се състрадателно. Горкият татко преживя ужасни неща: на никого не е лесно да остане на легло седмици наред, но за човек като него, който няма хобита и е напълно неспособен да си почива, това беше същинско мъчение. Долях му вода, като се постарах да не докосвам книгата, която стърчеше от джоба ми. — Да ти донеса нещо междувременно? Кръстословица? Грейка? Още малко торта?
Той въздъхна сдържано.
— Не.
— Сигурен ли си?
— Да.
Ръката ми отново се озова върху „Човека от калта“, а съзнанието ми виновно се оттегли, за да обмисля предимствата на кушетката в кухнята или на креслото във фоайето, онова до прозореца, което цял следобед е обляно от светлина.
— Ами тогава — подех смутено, — ще се връщам на работа. Горе главата, татко…
Почти бях стигнала до вратата, когато той попита:
— Какво си пъхнала там, Еди?
— Къде?
— Там, стърчи от джоба ти. — Звучеше толкова обнадежден. — Не е пощата, нали?
— Това ли? Не. — Потупах жилетката си. — Книга от един кашон на тавана.
Той стисна устни.
— Целта на изнасянето на нещата оттам не е отново да бъдат прибрани.
— Знам, но книгата ми е любима.
— За какво е?
Слисах се — не помнех някога татко да ме е питал за книга.
— За две сирачета — успях да продумам. — За момиче, на име Джейн, и за момче, на име Питър.
Той се нацупи нетърпеливо.
— Явно става дума за нещо повече. Като гледам, страниците са доста.
— Да, разбира се. Става дума за много повече от това. — О, откъде да започна? За дълг и за предателство, за отсъствие и за копнеж, за това, докъде са готови да стигнат хората, за да защитят любимите си същества, за лудост, вярност, чест, любов… Отново погледнах към татко и реших просто да се придържам към сюжета. — Родителите загиват в ужасен пожар в Лондон и децата са изпратени да живеят в замъка на чичо си, с когото отдавна не поддържат връзка.
— В неговия замък ли?
Кимнах.
— Бийлхърст. Чичото е симпатичен човек и отначало на децата им е приятно в замъка, обаче постепенно осъзнават, че се случват много повече неща от очевидното. Че под всичко се спотайват зловещи и дълбоки тайни.
— Зловещи и дълбоки, а? — подсмихна се той.
— О, да. И двете. Много е страшно наистина.
Казах го бързо и развълнувано и татко се приведе по-близо към мен и се облегна на лакът.
— Е, каква е?
— Кое какво е?
— Тайната. Каква е?
Погледнах го изумено.
— Ами просто… не мога да ти кажа.
— Разбира се, че можеш.
Той скръсти ръце като капризно дете и аз отчаяно затърсих думи, с които да му обясня как се осъществява контактът между читател и писател, опасностите от повествователната алчност.
За светотатството да изръсиш на две на три нещо, което се гради глава след глава, тайни, прикривани старателно от автора зад безброй ловки трикове. Успях да кажа само:
— Ще ти я дам да я прочетеш, ако искаш.
— Главата ме заболява, докато чета.
Помежду ни се възцари мълчание, което ставаше доста неловко, докато той ме чакаше да се съглася, а аз — разбира се, имах ли избор? — отказвах. Накрая той въздъхна отчаяно.
— Няма значение — махна безутешно с пръсти. — Не е важно, струва ми се.
Обаче изглеждаше толкова потиснат, а аз така ясно си припомних как бях потънала в света на Човека от калта, докато боледувах от заушки или каквото там беше, че просто не се сдържах и му казах:
— Щом толкова искаш да узнаеш, мога да ти я прочета.