Отминали времена
- Автор: Мортон Кейт
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-125-0
- Переводчик: Надежда Розова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Отминали времена». Краткое содержание книги:
По време на Втората световна война майката на Еди, тогава тринайсетгодишна е евакуирана от Лондон и заживява в замъка Милдърхърст при семейство Блайд: ексцентричната Джунипър, нейните по-големи сестри близначки Пърси и Сафи и баща им Реймънд, автор на прочутата книжка „Истинската история на Човека от калта“, превърнала се в детска класика. Във величествения замък вълшебен нов свят разтваря двери за младата лондончанка — светът на книгите, на полета и въображението, на свободата и независимия дух, но и на дебнещите край тях опасности.
Години по-късно Еди Бърчил се опитва да разгадае тайната на майка си и започва да разлиства миналото. Духът на трагична гибел, на жестока принуда, на лудост и насилие витае над величавите старини на замъка Милдърхърст и неговите три обитателки, пленници на бащиното си завещание, заложници на благородната си почтеност, на силната си взаимна привързаност и всеотдайност. Личната трагедии на сестрите Блайд се оказва преплетена с живота на младата Еди Бърчил и очаква катарзиса на своята развръзка.
Истината за отдавна отминалите времена ще бъде разбулена
И макар да се владееше цяла сутрин, макар да се стараеше да страни от тъгата, в този момент Мередит се почувства толкова жалка, толкова мъничка, уплашена и самотна, че заплака. От дълбините на съществото й се надигна огромен прилив на чувства, топъл и влажен, и бузите й тутакси се намокриха. Ужасната мисъл, че той сигурно е стоял там през цялото време и я е гледал как се е втренчила в обувките си, как говори с господин Кавил, как мисли за тетрадката си и му се е искало дъщеря му да вдигне очи, да се усмихне, да му махне за сбогом, но накрая се е отказал и си е отишъл у дома, убеден, че тя не дава и пет пари…
— О, я млъквай — скастри я Рита до нея. — Не бъди такава ревла. За бога, забавно е!
— Мама ми поръча да не подавам глава от прозореца, иначе някой влак ще ми я отсече — обади се приятелката на Рита, Каръл, която беше на четиринайсет и беше същата всезнайка като майка си. — И да не давам напътствия на никого. Всички най-вероятно са германски шпиони, които искат да стигнат до Уайтхол. Те убиват деца, така да знаеш.
Мередит закри лицето си с ръка, позволи си да изхълца още един-два пъти тихичко, после изтри бузите си точно когато влакът се разклати и потегли. Във въздуха се разнесоха виковете на родителите отвън и на децата вътре, пушек, пара и свирката на локомотива, до нея Рита се усмихваше и влакът потегли от гарата. Рита бъбреше през цялото време, а група момчета, издокарани в официалните си неделни дрехи, нищо че беше понеделник, тичаха по коридора от прозорец до прозорец, думкаха по стъклото, крещяха и махаха, докато господин Кавил не им нареди да седнат по местата си и да не отварят вратите. Мередит се облегна на стъклото и вместо да гледа тъжните посивели лица отстрани, разплакани за децата, които напускаха града, тя смаяно наблюдаваше как отвсякъде бавно започнаха да се издигат грамадни сребристи балони, които се понесоха по въздушните течения над Лондон като странни и красиви животни.
2.
Село Милдърхърст, 4 септември 1939 г.
Велосипедът се покриваше с паяжини в обора почти две десетилетия и Пърси изобщо не се съмняваше, че представлява интересна гледка, докато го кара. Пристегнала косата си с ластик и прибрала пола между стиснатите си колене — благоприличието й трябваше да остане непокътнато, тя не си правеше илюзията, че изглежда стилно. Беше запозната с предупреждението на министерството за опасността велосипедите да попаднат в ръцете на врага, но реши въпреки това да възкреси старото возило. Ако имаше троха истина в слуховете, които се носеха, ако правителството наистина планираше тригодишна война, горивото със сигурност щеше да се раздава с купони и тя трябваше да измисли начин да се придвижва. Преди време, много отдавна, колелото беше на Сафи, но досега не й беше потрябвало. Пърси го изрови от склада, избърса прахта и обиколи с него горния край на алеята няколко пъти, докато не успя да запази относително добро равновесие. Не допускаше, че ще й бъде толкова приятно, и за нищо на света не можеше да си спомни защо самата тя никога не е имала велосипед преди години, защо е чакала да стане жена на средна възраст с прошарена коса, преди да открие това удоволствие. Наистина беше удоволствие, особено през това забележително циганско лято, да усеща как вятърът разхлажда топлите й бузи, докато тя се носеше с колелото покрай живия плет.
Пърси превали хълма и хлътна в следващата долчинка, а на лицето й грееше широка усмивка. Целият пейзаж беше позлатен, птици чуруликаха по дърветата, а в слънцето се усещаше лятна жега. Беше септември в Кент и Пърси почти успя да се убеди, че е сънувала съобщението от предишния ден. Мина напряко през Блекбъри Лейн, обиколи езерото, после слезе от колелото и го забута по тесния участък покрай потока.
Пърси подмина първата двойка малко след като пое по тунела — момче и момиче, немного по-големи от Джунипър, с еднакви противогази, преметнати през рамо. Държаха се за ръце и бяха навели глави една до друга, докато си говореха сериозно и тихо, затова почти не забелязаха присъствието й.
След малко се появи втора двойка деца, снаряжена почти по същия начин, а после и трета. Пърси кимна за поздрав на последните и веднага й се прииска да не го беше правила. Момичето й се усмихна стеснително и се притисна към ръката на момчето, а двамата се спогледаха с младежка нежност, от която бузите на Пърси пламнаха, понеже тутакси се почувства като несъобразителна натрапница. Блекбъри Лейн беше любимото място на младите двойки още откакто самата тя беше момиче, а несъмнено и много преди това. Пърси го знаеше по-добре от мнозина. Нейната лична любовна история се развиваше години наред в най-строга секретност, не на последно място понеже нямаше никаква възможност да завърши с брак.