Отминали времена
- Автор: Мортон Кейт
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-125-0
- Переводчик: Надежда Розова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Отминали времена». Краткое содержание книги:
По време на Втората световна война майката на Еди, тогава тринайсетгодишна е евакуирана от Лондон и заживява в замъка Милдърхърст при семейство Блайд: ексцентричната Джунипър, нейните по-големи сестри близначки Пърси и Сафи и баща им Реймънд, автор на прочутата книжка „Истинската история на Човека от калта“, превърнала се в детска класика. Във величествения замък вълшебен нов свят разтваря двери за младата лондончанка — светът на книгите, на полета и въображението, на свободата и независимия дух, но и на дебнещите край тях опасности.
Години по-късно Еди Бърчил се опитва да разгадае тайната на майка си и започва да разлиства миналото. Духът на трагична гибел, на жестока принуда, на лудост и насилие витае над величавите старини на замъка Милдърхърст и неговите три обитателки, пленници на бащиното си завещание, заложници на благородната си почтеност, на силната си взаимна привързаност и всеотдайност. Личната трагедии на сестрите Блайд се оказва преплетена с живота на младата Еди Бърчил и очаква катарзиса на своята развръзка.
Истината за отдавна отминалите времена ще бъде разбулена
— Здрасти, хлапе.
Мередит отвори насълзените си очи и видя господин Кавил, застанал на пътеката. Бузите й тутакси поруменяха и тя се усмихна, проклинайки връхлетелия я в този момент спомен как Рита се хили на Люк Уотсън.
— Нещо против да погледна табелката с името ти?
Тя изтри очи под очилата си и се приведе по-близо към него, за да прочете картончето с името й, провесено на шията. Навсякъде имаше хора, които се смееха, плачеха, крещяха, въртяха се отново и отново, и за един миг двамата с господин Кавил останаха самички насред вихъра. Мередит притаи дъх, съзнавайки, че сърцето й е започнало да бие като лудо в гърдите, и наблюдавайки устните му, които изричаха написаното на табелката — собственото й име, — а после и усмивката му, щом се увери, че всичко е наред.
— Виждам, че си носиш куфар. Майка ти сложи ли вътре всичко от списъка? Имаш ли всичко необходимо?
Мередит кимна, после поклати глава. Изчерви се, понеже в съзнанието й се появиха думите, които никога, абсолютно никога не би се осмелила да изрече на глас: „Моля ви, почакайте ме, господин Кавил, почакайте да порасна още малко — да стана на четиринайсет, може би на петнайсет — и после двамата ще се оженим“.
Господин Кавил отбеляза нещо на формуляра си и сложи капачката на писалката си.
— След малко се качваме на влака, Мери. Носиш ли си нещо, с което да се занимаваш?
— Нося си тетрадката.
Кавил се засмя, понеже тъкмо той й я беше дал като награда, задето се е представила толкова хубаво на изпитите.
— Разбира се, чудесно. В такъв случай се постарай да опишеш всичко. Всичко, което виждаш, мислиш и чувстваш. Със своите думи, важно е.
После й даде едно шоколадче, намигна й, а Мередит се усмихна широко, когато той продължи по пътеката и сърцето й се разду огромно като диня в гърдите.
Тетрадката беше най-скъпоценното притежание на Мередит. Първият й истински дневник. Имаше я вече дванайсет месеца, но не беше написала вътре нито думичка, дори името си. И как би могла? Мередит толкова харесваше красивата тетрадчица, гладката кожена подвързия и правите редове на всяка страница, закрепената за подвързията панделка, с която да отбелязва страниците, че й се струваше огромно светотатство да я развали с драсканиците си, със собствените си глупави изречения за собствения си живот. Много пъти я вадеше от скривалището й само за да я подържи на коляното си, да почувства огромното удоволствие, че притежава подобно нещо, а после отново я прибираше.
Господин Кавил се помъчи да я убеди, че не е толкова важно какво пише, а как го пише.
— Няма двама души, които да възприемат и да чувстват нещата еднакво, Мери. Трудното е да пишеш правдиво. Не прави нищо приблизително. Не се примирявай с най-лесното съчетание от думи. Вместо това потърси онези, които обясняват точно какво мислиш. Какво чувстваш.
След това я попита дали разбира какво й казва, а в тъмните му очи имаше такава сила, такова настойчиво желание тя да възприеме нещата, както ги възприема той, че Мередит кимна и само за един миг сякаш някаква врата се отвори към друго място, напълно различно от онова, в което живееше тя.
Мередит въздъхна пламенно и погледна крадешком към Рита, която решеше с пръсти конската си опашка и се преструваше, че не забелязва как Били Харис я зяпа влюбено от другата страна на пътеката. Добре. Последното, от което имаше нужда в момента, беше Рита да се досети какво изпитва Мередит към господин Кавил. За щастие, сестра й беше прекалено погълната от собствения си свят на момчета и червила, за да дава пет пари за някой друг. Мередит разчиташе на този факт, за да пише всеки ден в дневника си. (Не в истинския си дневник, разбира се, понеже накрая постигна компромис и събираше всяко свободно листче, откъдето й падне, и го сгъваше между кориците на скъпоценната тетрадка. Пишеше на тези листове и си казваше, че някой ден може и да реши да пише в истинския дневник.)
Мередит рискува да хвърли още един поглед към баща си, готова, тутакси да отмести поглед, щом го зърне, но докато оглеждаше лицата за познатия му едър силует, първо любопитно, а после и с надигаща се в гърлото паника установи, че той вече не е там. Лицата се бяха променили, майките продължаваха да плачат, някои махаха с кърпички, други се усмихваха с мрачна решимост, но от баща й нямаше и следа. На предишното му място зееше празнина, която се запълни и раздвижи пред погледа й, и Мередит отново огледа тълпата с ясното съзнание, че него наистина вече го няма. Че беше пропуснала да го види как си тръгва.