Отминали времена
- Автор: Мортон Кейт
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-125-0
- Переводчик: Надежда Розова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Отминали времена». Краткое содержание книги:
По време на Втората световна война майката на Еди, тогава тринайсетгодишна е евакуирана от Лондон и заживява в замъка Милдърхърст при семейство Блайд: ексцентричната Джунипър, нейните по-големи сестри близначки Пърси и Сафи и баща им Реймънд, автор на прочутата книжка „Истинската история на Човека от калта“, превърнала се в детска класика. Във величествения замък вълшебен нов свят разтваря двери за младата лондончанка — светът на книгите, на полета и въображението, на свободата и независимия дух, но и на дебнещите край тях опасности.
Години по-късно Еди Бърчил се опитва да разгадае тайната на майка си и започва да разлиства миналото. Духът на трагична гибел, на жестока принуда, на лудост и насилие витае над величавите старини на замъка Милдърхърст и неговите три обитателки, пленници на бащиното си завещание, заложници на благородната си почтеност, на силната си взаимна привързаност и всеотдайност. Личната трагедии на сестрите Блайд се оказва преплетена с живота на младата Еди Бърчил и очаква катарзиса на своята развръзка.
Истината за отдавна отминалите времена ще бъде разбулена
„Човека от калта“ ни стана навик, нещо, което очаквах с нетърпение всеки ден. Щом се навечеряхме, помагах на мама в кухнята, вдигах подноса на татко, после двамата с него продължавахме от там, където бяхме спрели. Той не проумяваше как е възможно една измислена история да прикове интереса му до такава степен.
— Сигурно стъпва на действителни събития — повтаряше често той, — на някое отвличане от миналото. Като онзи тип, Линдбърг, дето отвлякъл детето от прозореца на спалнята.
— Не, татко, Реймънд Блайд си е съчинил всичко.
— Но разказът е толкова жив, Еди, представям си всичко, докато ми четеш, все едно се случва пред очите ми, все едно вече познавам историята.
И започваше удивено да клати глава, от което чак върховете на пръстите ми пламваха от гордост, макар че нямах никакво участие в създаването на „Човека от калта“.
Когато оставах до късно на работа, татко ставаше неспокоен, цяла вечер се цупеше на мама, ослушваше се кога ще си отключа, а после дрънваше със звънчето си и се правеше на изненадан, когато се появях.
— Ти ли си, Еди? — извиваше вежди объркано. — Тъкмо се канех да помоля майка ти да ми набухне възглавниците. Ама така и така си тук, дали да не видим какво се случва в замъка?
Може би всъщност замъкът го покори повече от самия сюжет. Завистливото му уважение към внушителните семейни имения беше най-силната проява на интерес от страна на татко и след като му подметнах, че Бийлхърст до голяма степен се основава на замъка на Реймънд Блайд, интересът му беше подсигурен. Отрупваше ме с въпроси, на някои от които можех да отговоря по памет или според познанията си, други обаче бяха много конкретни. Не ми оставаше друг избор, освен да му дам да разгледа „Милдърхърст на Реймънд Блайд“, друг път му носех у дома справочни издания, които заемах от огромната сбирка на Хърбърт и мъкнех от работа. Така двамата с татко подхранвахме увлечението си и за пръв път открихме нещо общо помежду си.
Имаше само едно неудобство за нашия щастлив клуб на почитателите на „Човека от калта“ от семейство Бърчил. И това беше мама. Макар че увлечението ни по Милдърхърст беше възникнало по съвсем невинен начин, ние, двамата с татко, се чувствахме подличко, докато седяхме зад затворената врата и възкресявахме един свят, за който мама категорично отказваше да говори и над който тя имаше много по-големи права от нас. Знаех, че ще се наложи да поговоря с нея за това, знаех също, че разговорът ще бъде неприятен.
Откакто се бях пренесла обратно у дома, отношенията ни с мама се върнаха в обичайното си русло. Донякъде наивно си бях представяла, че взаимоотношенията ни ще преживеят някакъв нежен ренесанс, че ще си създадем някакви навици, че ще разговаряме често и с лекота, и дори, че мама ще оголи душата си и ще разкрие тайните си. Изглежда, се надявах това да се случи. Излишно е да казвам, че не стана. Всъщност макар мама да се радваше, че съм там, да беше признателна, че помагам на татко, и макар да беше много по-толерантна към различията помежду ни, отколкото в миналото, в други отношения ми се струваше по-дистанцирана от всякога, разсеяна и много, много мълчалива. Отначало допусках, че е заради инфаркта на татко, че тревогата, последвана почти веднага от облекчение, я е подтикнала към преосмисляне на нещата, но седмиците се нижеха, подобрение не настъпваше и аз започнах да се чудя. Забелязах, че понякога както върши нещо, тя изведнъж спира, подпира ръце на пълната със сапунена пяна кухненска мивка и вперва празен поглед през прозореца. А изражението й е толкова далечно, толкова объркано и смутено, все едно е забравила къде се намира и коя е.
Точно в такова разположение на духа я заварих една вечер, когато отидох да призная какво чета на татко.
— Мамо? — повиках я. Тя явно не ме чу, затова се доближих и спрях до ъгъла на масата. — Мамо?
Извърна се от прозореца.
— О, здравей, Еди. Много е красиво по това време на годината, нали? Тези дълги, късни залези.
Застанах до нея на прозореца и загледах как последното прасковено притъмняваше на небето. Наистина беше красиво, но може би недостатъчно, че да заслужава чак толкова ревностното й внимание.
И понеже мама не продума още известно време, аз се прокашлях. Казах й, че чета на татко „Човека от калта“, после внимателно обясних обстоятелствата, довели до това, и по-конкретно — че не го бях планирала. Тя почти не ме чуваше, кимна леко, когато споменах колко очарован е татко от замъка — единственият признак, че изобщо ме е слушала. Когато й съобщих всичко, което ми се струваше съществено, млъкнах и зачаках, леко напрегната заради онова, което евентуално предстои.