Бьорнстад

Давид обаче стои сам най-отпред, мълчи и се взира в съобщението, което самият той е получил. От бащата на Кевин е. Току-що е разбрал в какво е обвинен синът му. Независимо дали сам влезеш в ролята на лидер, или ти я дадат, още в началото научаваш, че е важно не само какво казваш, но и какво не казваш.

Майката седи до леглото, хванала ръцете на дъщеря си. И двете треперят. Мая допира челото си до това на Мира.

– Ще го преживеем, мамо.

– Скъпото ми дете, не ти трябва да ме утешаваш, аз трябва да утешавам теб...

– Правиш го, мамо. Правиш го.

Телефонът на Мира отново звънва. Мая се досеща, че се обаждат от бюрото. Кимва на мама и погалва ръката ѝ, а мама я целува и прошепва:

– Ще бъда в коридора. Няма да те оставя.

Ръцете им все още треперят.

В продължение на десет години Давид е подготвял играчите точно за този момент. Карал ги е да жертват всичко, да се раздават докрай. Научил ги е да не се огъват под напрежение дори когато раменете им пукат, а вратът крещи от болка. И какъв е смисълът, ако не спечелят финала? Какъв е смисълът на една игра, ако не искаш да станеш най-добрият в нея?

Най-силното убеждение на Давид за хокея винаги е било, че светът извън залата никога не бива да смущава света вътре в нея. Това трябва да са две отделни вселени. Реалният свят е сложен, плашещ и тежък, но в залата всичко е разбираемо. Ако Давид не бе създал ясна граница между тези два свята, момчетата, покрай всички лайна, които ги заливат в реалността, щяха да се пречупят още като деца. Но залата бе тяхната свободна зона. Единственото им щастливо кътче. Никой не можеше да им го отнеме: там вътре те бяха победители.

Не става въпрос само за момчетата, Давид също винаги се е чувствал не на място върху асфалта, но върху леда всичко е както трябва. Това е последното място, където колективът функционира правилно, където отборът е по-важен от аза, където клубът е по-голям от индивида. Но докъде е готов да стигне човек, за да предпази вселената си? Каква част от лидерството се състои в казаното и каква – в премълчаното?

Сестрата знае много добре коя е Мая и не опитва да се престори, че не е така. Глигана, мъжът ѝ, е един от най-добрите приятели на Петер, половин живот е играл хокей заедно с него. Но въпреки това, щом сестрата се появи в коридора, Петер и Мира сякаш дори не я разпознаха. Разговаряха с нея така, все едно се намират от другата страна на стъклена преграда. Тя не се засегна, виждала го е и преди, травмите имат такъв ефект. Дължи се на това, че когато говорят с нея, пациентите и близките им виждат само униформата, а не лицето ѝ. Свикнала е хората до такава степен да я възприемат като длъжност, че да забравят за чисто човешката ѝ страна. Това не я притеснява. Всъщност по-скоро я кара да се гордее още повече с работата си.