Бьорнстад

Когато расте толкова близо до смъртта, човек знае, че тя представлява много различни неща за много различни хора, но за един родител смъртта е преди всичко тишина. В кухнята, в антрето, по телефона, на задната седалка, в събота вечер, в понеделник сутринта, увита в калъфки и намачкани чаршафи, на дъното на кутията с играчки в мазето, върху малката табуретка до мивката, под влажните кърпи, които вече не лежат захвърлени на пода до ваната. Децата оставят тишина навсякъде след себе си.

Мая знае също, че тази тишина може да бъде като водата. Ако я оставим да влезе твърде надълбоко, тя може да се превърне в лед и да разбие сърцето ни. Още там, в полицейския участък в Хед, Мая знаеше, че ще преживее всичко това. И още тогава знаеше, че мама и татко няма да успеят. Счупените родители не зарастват.

Отвратителен, небивал срам е, че често жертвите са тези, които изпитват най-голяма съпричастност към другите. Ще дойде време, когато Мая ще я питат дали наистина е разбирала последствията и тя ще кимне, а от всички чувства в нея най-силна ще бъде вината. Вина заради непонятната жестокост, която прояви към хората, които я обичаха най-много.

Седяха в управлението. Мая разказваше всичко. И виждаше в очите на родителите си как историята ѝ кара една мисъл да отеква в главите им отново и отново. Мисълта, която всяка майка и всеки баща най-много се боят да признаят:

„Не можем да предпазим децата си“.

На паркинга пред залата стои автобус, боядисан в зелено. Тълпата вече се е сгъстила, навсякъде има родители, играчи, спонсори и членове на ръководството. Всички се прегръщат и махат.

Таткото на Кевин паркира колата си най-отпред. Излиза, стиска ръцете на хората, отделя време да поприказва с тях. Майка му се колебае дълго, преди да сложи ръка на рамото на сина си. Кевин я оставя да го направи. Тя не казва, че се гордее с него, а той не казва, че го знае.

Фатима стои нещастна в антрето и няколко пъти пита Амат дали има някакъв проблем. Той я уверява, че всичко е наред. Излиза от вкъщи сам, с кънките в ръка. Лифа стои отвън и като че ли е чакал дълго време. Амат се усмихва леко.

– Пари назаем ли искаш? Иначе никога не ме чакаш.

Лифа се засмива и вдига ръка. Свитият му юмрук е посрещнат от този на Амат.

– Убий ги! – настоява Лифа.

Амат кима. Поколебава се, може би си мисли да каже още нещо, но се отказва. Вместо това пита:

– Къде е Зак?

Лифа го поглежда учудено.

– На тренировка.

Червен срам облива лицето на Амат. Ето колко малко време бе нужно, за да забрави кога тренира момчешкият отбор. Лифа отново вдига юмрук, но размисля и прегръща силно приятеля си.

– Ти си първият играч от Низината, който играе в юношеския отбор.

– Може да се каже, че и Бени е от Низината... – пробва Амат, но Лифа тръсва рязко глава.