Последните Тюдори
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Плантагенети и Тюдори #14
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Последните Тюдори». Краткое содержание книги:
— Нищо подобно! Тя знае отлично, че трябва да се сдобие с наследник за престола на Шотландия — казва Сесил спокойно. — Израсла е с мисълта, че трябва да го направи, независимо от личните си предпочитания. На осемнайсет е, казват, че е здрава и красива, следователно има вероятност да е плодовита. Всяка кралица знае, че трябва да даде наследник на страната си. Това е дълг на един монарх, вменен от Бога дълг.
— Имам наследница — казва Елизабет, като ми се усмихва през рамо. — Млада и красива наследница на млада и красива кралица.
Правя реверанс и се усмихвам в отговор.
— Никой не може да отрече законното положение на лейди Катрин — казва Сесил с безкрайното си търпение. — Но страната би предпочела момче.
Дворецът Уайтхол
Лондон, пролетта на 1561 г.
Когато времето става по-топло, мога да се срещам със съпруга си навън, на открито, и всеки ден ние се разхождаме заедно в малките градини, разпръснати като парчета от мозайка около двореца. Тук птиците са толкова питомни, че седят в напъпилите клони над главите ни и пеят, сякаш са щастливи като нас. Връзвам звънче на котарака Рибън, за да предпазя новоизлюпените птичета, които скоро ще се появят в овощната градина, живия плет и в дърветата.
Понякога Нед се промъква до покоите ми, слугите ми изчезват и ни оставят сами. Понякога Джейни ме придружава до малката къща на Канън Роу и дреме в слънчевата зала за аудиенции, докато Нед и аз прекарваме целия следобед в леглото му. Мисля единствено за следващата ни среща: сънувам го, когато спя. Откривам, че цял ден усещам копринено гладкото си бельо, прелестната деликатност на дантелата си, блясъка на брокатената си рокля, сякаш целият свят е по-наситен и осезаем заради моята страст по Нед.
— И с мен е така — казва ми той, докато се разхождаме край реката и усещаме мириса на сол в хладния вятър откъм морето. — Пиша повече отвсякога, и по-гладко и с по-голямо разбиране. Всичко сякаш е по-живо. Светът е по-ярък, светлината — по-златиста.
— Колко се радвам, че сме женени и не сме принудени да бъдем като тях — казвам и кимвам напред, към кралицата и Робърт Дъдли, които се бавят нарочно: дланта ѝ е върху ръката му, докато той шепне в ухото ѝ. — Не бих могла да понеса мисълта, че никога няма да бъдем заедно.
— Съмнявам се, че често са разделени. Цялата страна клюкарства за нея, а сега тя каза на графа на Аран, че няма да се омъжи за него, и всички знаят, че Дъдли е причината. Не искам никога да те видя посрамена като нея. В Европа говорят, че тя блудства със своя началник на конницата.
Поклащам глава осъдително, както подобава на една съпруга.
— Но все пак колко е ужасно да е принудена да се омъжи без любов! — възкликвам. — Никога не бих се омъжила за когото и да е, ако бъдем разделени.
— Нито пък аз — прошепва той. Незабелязан от никого, стиска ръката ми. — Ще обслужваш ли кралицата тази вечер? Може ли да дойда в стаята ти преди вечеря?
— Да — прошепвам. — Обличах я вчера. Днес не се налага да ѝ прислужвам. Ще оставя вратата си отключена.
Великите пости започват и са съвсем небрежно съблюдавани от двора на Елизабет, която сякаш е изхвърлила сезона на постенето заедно с всички папистки ритуали. Както се полага, не ядем месо, но в кухнята приготвят вкусни блюда от всевъзможни видове риба, и се оказва, че протестантската принцеса не смята за месо домашните и дори дивите птици. Не знам какво би казала сестра ми Джейн за това. Според мен Джейн щеше да настоява, че законите относно храненето следва да бъдат строго спазвани, и със сигурност щеше да познава всеки един от тях, включително такива забрани на храни, за които никой не е чувал. Толкова ми се иска да можех да я попитам.
Дори сега, седем години след смъртта ѝ, почти всеки ден откривам, че искам да я попитам нещо или да ѝ кажа нещо. Странно: тя ми липсва много повече, отколкото ми липсва майка ми. Мога да понеса смъртта на майка си, защото тя беше очаквана, защото имахме време да се сбогуваме, защото — честно казано — тя не беше любяща или мила жена. Но смъртта на Джейн бе толкова внезапна и несправедлива, и тя си отиде от мен, преди да мога да я попитам толкова много неща, дори преди да съм се превърнала в жената, която съм днес. И макар че беше благочестива и усърдна в учението и религията си, тя ми беше истинска сестра, заедно бяхме другарки в игрите. Мисля си, че постепенно щях да ѝ стана по-различна сестра, вече не разглезеното момиченце, което познаваше. Мисля, че щеше постепенно да ме хареса, ако можехме да израснем заедно. В онзи ден на Тауър Грийн изгубих сестра, но изгубих и общото ни бъдеще.
Не зная какво щеше да си помисли за това, че двама съпрузи си лягат заедно по време на Велики пости, а после ме напушва кикот, когато си представям как я питам. Дори само въпросът ми би я шокирал! Ако само знаеше къде ме е довела любовта, само да можеше и сама да познае любовта. „Научи се да умираш!“ — от тези думи сърцето ме заболява за нея и ми се иска да ѝ кажа: „Не! Не! Научих се да обичам, и това е като някакво чудо от друг свят, докато умирането е толкова земно.“ Без нейните съвети, и лесно убедена от настойчивостта на желанието и жаждата си за живот, решавам да си лягам със съпруга си както през дните на постите, така и в неделите. Не ме е грижа. Ще си лягам с него през четирийсетте дни на Великите пости и ще приема, че както ги няма чистилището и изповедта, и този грях също вече го няма.