Последните Тюдори

— Трябва да ѝ кажем, преди да започна да напълнявам — казвам. — Но не много преди това. Няма нужда да ѝ казваме преди този момент, нали?

— Навярно би трябвало. Тогава можем да оставим да мине известно време преди двете съобщения, за да не е толкова шокиращо за нея. Първо можем да ѝ съобщим, че сме женени, а по-късно да ѝ съобщим, че очакваш дете.

Не казвам нищо. Направо ми прилошава от страх при мисълта да кажа на Елизабет, че сме женени.

— Би трябвало да е доволна — казва Джейни. — Ако в нашето семейство се роди момче, тя ще бъде свободна да остане неомъжена цял живот.

— Би трябвало да е доволна — казвам предпазливо. — Но ако не е?

— О, какво е най-лошото, което може да направи? — пита Джейни дръзко. — Да те отпрати от двора за известно време? Така или иначе ще се оттеглиш в уединение преди раждането, а ако те изпрати в изгнание, можеш да отидеш в Хануърт за раждането и ние с Нед можем също да дойдем.

— Ако изпадне в ярост…

— Защо да изпада в ярост? — пита ме Нед. — Единственото, което сме направили, е да се оженим без нейно позволение. Това не е незаконно, откакто кралица Мери отмени закона, който го забраняваше. Не може да има съмнение, че щеше да разреши, ако я бяхме помолили. Нямаше основания за отказ, няма и основание за недоволство. Хората ще ни обвинят, задето сме избързали, но никой не може да ни вини за почтената ни любов. Родителите ни се съгласиха! Не може да има възражения.

Намирам кураж.

— Ще ѝ кажем — съгласявам се. Настъпва кратко мълчание.

— Кога ще ѝ съобщим?

— Ще трябва да изберем подходящия момент — казва Нед.

— Нека не казваме нищо до края на Великите пости. Може би на празненството за Великден, когато в двора отново стане весела. Ще има музика и танци — ще има театър — тя обича поетичните драми и танците. Ще ѝ кажем, когато е в добро настроение и се забавлява.

— Да, това е добра идея — казва Джейни. Прокашля се леко. — По Великден.

Ако не бях толкова погълната да наблюдавам Нед, за да разбера какво мисли наистина за новините, опитвайки се да прозра дали отвъд добре изиграната му радост не се страхува, както се страхувам аз, щях да видя, че Джейни е по-бледа отвсякога. Тя кашля в ръкава си и там се появява червено петънце кръв.

— Джейни! — възкликвам стъписано.

— Няма нищо — казва тя. — Мехур на устната ми.

На следващия ден тя остава в леглото си, и сега Нед и аз се срещаме в стаята ѝ без преструвки. Всеки ден след службата в параклиса идваме да я видим, и сега за пръв път съзнавам, че е много болна, и че изблиците ѝ на руменина и възбуда са били признаци на тежка треска.

Лекарите казват, че здравето ѝ ще се поправи с подобряването на времето, но не виждам защо са толкова обнадеждени, тъй като слънцето изгрява по-рано всеки ден, птиците започват да пеят пред прозореца ѝ, но Джейни не се подобрява. Една сутрин отивам в стаята ѝ веднага след службата в параклиса, но вратата е затворена, а придворната дама на Джейни седи отвън, с почервенели от плач очи.