Часовникаря [bg]

Линкълн Райм беше буден повече от час. Млад служител от бреговата охрана бе донесъл яке, размер 44, което плавало в залива. Според капитана на катера вероятно е било на първата жертва, защото ръкавите бяха в кръв.

Марката беше „Мейси“ и нямаше частички или други следи, подсказващи самоличността на притежателя му.

Райм беше сам в спалнята с Том, който току-що бе свършил обичайните процедури — физическите упражнения и така наречения от болногледача „сутрешен тоалет“ (Райм използваше не толкова деликатен термин, макар и рядко — само когато имаше твърде изтънчени посетители).

Амелия Сакс влезе.

Когато Райм се събуди, нея вече я нямаше. Сега тя остави якето си на един стол, отиде при прозореца и дръпна пердетата. Погледна навън, към Сентрал Парк.

Том веднага усети, че искат да ги остави насаме.

— Отивам да приготвя кафе. Или нещо друго.

Излезе и затвори вратата след себе си.

„Какво означава пък това?“ — мрачно се замисли Райм. През последните дни му се бяха насъбрали прекадено много лични проблеми.

Сакс продължаваше да се взира в светлия парк.

— Какво толкова спешно имаше да вършиш? — попита Райм.

— Бях в „Арджайл Секюрити“.

Райм примигна и се вгледа в безизразното ѝ лице.

— Онези, които ти се обадиха, след като в „Таймс“ писаха за теб? След случая с илюзиониста?

— Да.

„Арджайл“ бе голяма фирма, занимаваща се с охрана на богати бизнесмени и освобождаване на отвлечени за откуп. Бяха предложили работа на Сакс. Заплатата ѝ щеше да е двойна спрямо полицейската. Бяха ѝ обещали разрешително за оръжие, валидно за повечето щати — нещо необичайно за охранителна фирма.

— Защо?

— Напускам, Райм.

— Напускаш полицията? Сериозно ли говориш?

Тя кимна:

— Абсолютно сериозно.

Райм също се загледа през прозореца, към осветените от слънцето голи дървета. Замисли се за разговора си с Кейтрин Данс предишния ден, за ранните дни на терапията си. Един лекар, умен млад мъж от полицейското управление, Тери Добинс, му беше казал: „Нищо не е вечно“. Имаше предвид депресията му. Оказа се прав.

Сега си спомни тези думи.

„Нищо не е вечно…“

— Аха.

— Мисля, че е най-правилно, Райм. Трябва да го направя.

— Заради баща ти ли?

Тя кимна, зарови пръстите си в косата и започна да се чеше. Присви очи от болка, вероятно не само физическа.

— Стига глупости. Това е лудост.

— Не мога повече да работя като полицай.

— Не мислиш ли, че е твърде прибързано?

— Цяла нощ го обмислях. През живота си не съм мислила толкова много за нещо.

— Тогава помисли още. Не можеш да вземеш такова решение заради една лоша новина.

— Лоша новина ли? Всичко, което съм знаела за татко, се оказва лъжа.