Часовникаря [bg]

Превключи на четвърта и вдигна сто и десет. Двигателят започна да вие като вълк в полунощ.

Тя не познаваше полицай, по-съвестен, по-отговорен от баща си. А ето какво се беше случило с него… Не, даде си сметка, че не може да разсъждава така. Нищо не му се беше случило. Той сам си го бе направил.

Спомняше си го спокоен, жизнерадостен, как обичаше да прекарва следобедите с приятели, да гледа състезания с коли, да обикаля с дъщеря си автомобилните морги в околността, търсейки малки съкровища — карбуратори, уплътнители, ауспуси. Вече знаеше, че е било само фасада, зад нея се е криел друг човек, лош и непознат.

В душата на Амелия Сакс бушуваше скрита сила, която не ѝ даваше спокойствие, караше я да се съмнява във всичко и да рискува, дори живота си. Тя страдаше от това. Наградата обаче бе голяма: невинната жертва — спасена, или опасен престъпник — заловен. Тя осъзнаваше, че това би било невъзможно, ако са го преследвали полицаи с по-малко устрем и плам.

Този устрем я тласкаше в една посока; но явно бе увлякъл баща ѝ в друга, коренно противоположна.

Шевролетът поднесе. Тя лесно го овладя.

Защо, защо, защо?

Сакс разбираше, че този въпрос е безсмислен. Линкълн Райм смяташе, че е няма смисъл да питаш защо някой е извършил престъпление. Че е чиста загуба на време да се чудиш дали мотивът му е бил алчност или страст, илюзия, жажда за мъст или просто прищявка. Единственият въпрос, на който трябва да си отговори детективът е този: „Правя ли това, което смятам за правилно, или се отклонявам от правия път?“ Всъщност това важи за всеки човек.

При моста „Бруклин“ тя рязко излезе от магистралата, направи десетина завоя и потегли на юг.

Накрая намери кея, който търсеше, натисна рязко спирачките и колата се закова на място след три метра спирачен път. Сакс слезе, затръшна силно вратата. Мина през малката градинка, прескочи бетонната барикада. Без да обръща внимание на предупредителния знак, излезе на кея в постоянния, тихо шепнещ вятър.

„Леле, какъв студ!“

Спря на ръба и се хвана за дървения парапет. Обхванаха я спомени:

Като десетгодишна в една лятна нощ баща ѝ я качва на стълба по средата на кея (още стоеше), държи я здраво. Не я е страх, защото той я е научил да плува и дори някой внезапен порив на вятъра да ги събори във водата, те просто ще доплуват, ще се покачат по металната стълба — и може би пак ще скочат, хванати за ръце, надолу с главите в топлата мътна вода на шест метра под тях.

Като четиринайсетгодишна пак стоят на кея — баща ѝ с кафе, тя с кока-кола — гледат във водата. Говореше ѝ за майка ѝ:

Тя изпада в такива настроения, Ейми. Това не означава, че не те обича. Не го забравяй. Просто си е такава. Но се гордее с теб. Знаеш ли какво ми каза онзи ден?

Няколко години по-късно, когато вече бе постъпила в полицията, пак стояха тук, до същия шевролет „Камаро“, който караше сега (макар че тогава беше жълт, хубав цвят за полицейски автомобил). Сакс — с униформа, Херман — с вълнено палто и дебели панталони.