Агенцията [bg]

Контрол се чудеше дали жената с военната куртка се е върнала пред магазина за алкохол. Дали скейтбордистът изсипва нова кутия с кучешка храна на тротоара, дали мъжът с шлифера пак ще се разкрещи на някой минувач. Чудеше се дали да не иде при тях. В себе си хранеше топлина към всички тях, топлина и нарастваща тъга. Колиба в пустошта. Коледни лампички върху елха. Щъркели.

Не, не беше говорил с биолога тази сутрин. Да, мислеше, че тя още е в „Съдърн Рийч“, и разчиташе на това. Вече беше планирал най-подробно следващата им среща. Щеше да я проведе отново в стаята за разпити, не навън. Тя щеше да седи срещу него, може би в по-различно настроение от друг път, а може би не, и щеше да очаква вече познатите въпроси. Но той нямаше да задава въпроси. Беше време за смяна на парадигмата. Да вървят по дяволите процедурите.

Щеше да побутне папката към нея и да каже: „Това е всичко, което знаем за вас. За съпруга ви. За предишните ви служебни назначения и за интимните ви връзки. Включително запис на първите ви интервюта с психолога“. Нямаше да му бъде лесно: тя можеше да се превърне в друг човек впоследствие, той можеше да допусне Зона X да се разпространи в света по някакъв странен начин. Можеше да предаде майка си.

Тя би направила някоя забележка от сорта, че вече го е надживяла, а той би отвърнал, че не иска да играе повече игрички, че се е уморил от игричките на Лаури. Тя би повторила същата реплика, която той й бе казал край водния резервоар: „Не благодарете за това, което ви се полага“. „Не търся благодарности“, би отговорил той. „Напротив — би възразила тя без сянка от упрек, — така е устроен човекът.“

— Вие ли наредихте да я отведат? — попита той толкова тихо, че Грейс го помоли да повтори.

— Бяхте изградили твърде голяма привързаност. Губехте перспектива.