Агенцията [bg]

Накрая влезе в някаква местна кръчма, тъмна и просторна, с билярдни маси отзад. Някъде наблизо беше понтонът от разходката му във вторник. На хълма се намираше къщата му, но още не искаше да се прибира. Контрол си поръча чисто уиски — веднага щом барманката се отлепи от флиртуващата застаряла версия на куотърбека, който Контрол познаваше в гимназията.

— Хубаво говореше, ама много се е сбръчкал — отбеляза Контрол, а тя се засмя, въпреки че го бе казал жлъчно.

— Не чувах какво казва, двойната му брадичка заглушаваше думите.

Той се подсмихна, за миг отвлечен от мислите си.

— Какво ще правиш довечера, сладурче? Прав ли съм, че ще го правиш с мен? — изимитира той отвратително баналната реплика на сваляча.

— Ще спя. Още сега заспивам.

— И аз — продължи да се хили той. Но усети любопитния й поглед върху себе си, дори когато се захвана да мие чашите. Разговорът им бе продължил не повече от разговорите му с Рейчъл Маккарти преди толкова години. Нито пък беше по-смислен.

Телевизорът работеше без звук и показваше последствията от големи наводнения и поредното училищно клане между рекламите за важен баскетболен турнир. Зад гърба си чуваше разговора на група жени. „Засега ще ти повярвам… поради липсата на по-добра теория.“ „Какво ще правим?“ „Не съм готова да се върна. Не още.“ „Ти май наистина предпочиташ това място, така ли е?“ Не можеше да каже защо бъбренето им го подразни, но се премести към другия край на бара. Неочакваното дърдорене го вбесяваше все повече. Пропастта между тяхното разбиране за света и неговото, може би вече твърде голяма, беше нараснала експоненциално през последната седмица.

Контрол знаеше, че ако се прибере вкъщи, ще започне да мисли за Уитби Умопомрачения, само дето така или иначе не можеше да спре да мисли за него, защото утре трябваше да направи нещо. Или пък не?

Уитби беше в „Съдърн Рийч“ от много години. Нито веднъж не бе навредил на никого в цялата си служба. „Служба“ предшестваше мисълта как да каже: „Благодаря за дългогодишната служба. Сега си взимайте смахнатите рисунки и се разкарайте оттук“. А имаше още толкова много неща за вършене. Майка му още не се беше обадила с информация за къщата на директора. Раната от загубата на биолога още го болеше. Гласът бе казал, че Уитби не е важен, а като си спомни тази реплика, Контрол осъзна, че Лаури я изрече с известна фамилиарност, като човек, който снизходително маха с ръка при споменаването на някой, с когото е работил дълго време.

Преди да си тръгне от агенцията, изцеден и леко вцепенен, Контрол погледна по-внимателно документа на Уитби за тероара. Откри, че когато научиш окото си да не пропуска нищо, текстът започва да се разпада. Нормално звучащите подзаглавия и преамбюли, цитиращи други източници, криеха ядро, в което въображението политаше, без да го е грижа за думите, които се опитваха да го ограничават и насочват. Чудовищата надничаха с постоянство, което изглеждаше оправдано предвид филма от първата експедиция, но не и правилно насочено. В един момент спря да чете: там, където Уитби описваше границата като „невидима кожа“, а онези, които се опитваха да я преминат, без да използват вратата, наричаше завинаги изгубени в необятното пространство на другостта. Въпреки че стъпките, по които Уитби бе стигнал дотук, изглеждаха поне донякъде отрезвяващи и преценени.