Агенцията [bg]

— Предполагам, че е вход към Зона X — каза тя. Изглеждаше уплашена. — Мисля, че аз съм го донесла със себе си.

Джон нямаше представа откъде тя знае това. Помисли си, че може да е права. Спомни си думите на Чейни за трудното и изтощително пътуване. Кошмарното описание на границата на Уитби.

Мракът се беше сгъстил и тя се беше превърнала в силует пред очите му. И двамата виждаха светлините надолу по брега. Подскачаха. Плаваха. Пълзяха. Десетки на брой. А далеч долу — онзи блясък, онзи намек за невъзможна светлина.

— Струва ми се, че нямаме много време. Не знам дори дали разполагаме с нощта. Трябва да се скрием някъде.

Не искаше да мисли за другата възможност. Не искаше дори сянка от нея да попада в мислите му.

— Скоро ще настъпи максимумът на прилива — отвърна тя. — Трябва да слезеш от скалите.

А тя? Макар да не виждаше лицето й, познаваше изражението, изписано на него.

— И двамата трябва да се махнем от скалите.

Не беше сигурен, че наистина го мисли. Вече чуваше хеликоптера и катерите. Но ако тя беше откачила, ако лъжеше, ако не знаеше нищо…

— Искам да разбера коя съм. Не мога да го направя тук. Не мога да го направя, затворена в килия.

— Аз знам коя си. Всичко е в главата ми, цялото ти досие. Мога да ти помогна.

— Няма да се върна. Никога няма да се върна.

— Опасно е — каза той с умолителен тон, сякаш тя не го знаеше. — Не е доказано. Не знаем къде ще излезеш.

Дупката беше много дълбока и назъбена, а водата кипеше от вълнението. Беше виждал чудеса, беше виждал и ужасяващи неща. Трябваше да повярва, че това е още едно от тях, че е вярно и познаваемо.

Тя го премери с поглед. Беше приключила с приказките. Хвърли пистолета. После се гмурна дълбоко във водата.

Той погледна за последен път света, който познаваше. Пое си голяма глътка от него, от всичко, което виждаше, от всичко, което можеше да запомни.

„Скачай“, каза един глас в главата му.

Контрол скочи.