Колимски разкази [bg]
- Автор: Шаламов Варлам Тихонович
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Фондация-Комунитас
- ISBN: 978-954-9992-06-9
- Переводчик: Александр Талаков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Колимски разкази [bg]». Краткое содержание книги:
Кой лежи днес под ботушите на Кисельов, кой седи на снега? Зелфугаров. Това бе съседът ми по купе, от горното легло, съсед от влака, който пътуваше право към ада — осемнадесетгодишно слабо момче с износени мускули, преждевременно износени. Лицето му — потънало в кръв, познах го само по гъстите, черни, щръкнали вежди: Зелфугаров — турчин, фалшификатор на пари. Жив фалшификатор по член 59–12 — на това не би повярвал нито един прокурор, нито един следовател, за това деяние държавата има само един отговор — смърт. Но когато гледали делото му, Зелфугаров бил момче на шестнадесет години.
— Хубави пари правехме, не можеха да се различат от истинските — развълнувано шепнеше той в бараката, в подсилената палатка, където под брезента бе издигнато шперплатово скеле — имаше и такива изобретения. Майка му и баща му били разстреляни, също и двамата му чичовци, а момчето останало живо — впрочем, то скоро щеше да умре, гаранция за това бяха ботушите и юмруците на инженер Кисельов.
Навеждам се над Зелфугаров и той изплюва направо върху снега избитите си зъби. Лицето му подпухва пред очите ми.
— Вървете, вървете — ще ви види Кисельов и ще се ядоса — бута ме в гърба инженер Вронски — тулски миньор родом от Твер — последна мостра от шахтинските процеси. Доносник и подлец.
По тесните стъпала, изсечени по склона, стигаме до мястото, където работим. Това бяха „дълбеи“ на шахта. Галерия, която се прокарва под наклон, нагоре вече беше изтеглен с въжета много трошляк — релсите водеха някъде много навътре, където пробиваха, къртеха и изнасяха нагоре рудата.
И Вронски, и аз, и Савченко, харбинският пощаджия, и локомотивният машинист Крюков — всички бяхме прекалено слаби за копачи, за да ни бъде оказана честта да сме допуснати до кирките и лопатите и до „усилената“ дажба, която се различава от нашата, от тази на производствениците, с някаква, струва ми се, допълнителна каша. Добре ми е известно какво представлява скалата на лагерната храна, какво страшно значение имат тези поощрителни дажби и не се оплаквам. Останалите — новаците — разпалено обсъждат най-важния според тях въпрос: каква категория ще им определят за следващата десетдневка — дажбите и купоните се сменяха на всеки десет дни. Каква ли? Бяхме прекалено слаби за „усилена“ дажба, мускулите на ръцете и краката ни отдавна бяха заприличали на върви — на канап. Но все още имахме мускули по гърбовете си, по гърдите, още имахме кожа и кости, и по гърдите ни излизаха мазоли, докато изпълнявахме желанията на инженер Кисельов. И четиримата имахме мазоли на гърдите си и бели кръпки на ватенките, точно отпред, сякаш бяхме с еднакви арестантски униформи.
В галерията имаше релси, по тях с дебело конопено въже спускахме вагонетката — долу щяха да я натоварят, а ние щяхме да я изтеглим. Разбира се, на ръка нямаше да можем да я издърпаме, дори да опъваме четиримата едновременно, задружно, както теглят конете в коларските тройки в Москва. В лагера всеки дърпа наполовина по-слабо или един и половина пъти по-силно. В лагера не умеят да теглят задружно. Но ние си имахме механизъм, същия онзи механизъм, който е съществувал още в древен Египет и благодарение на който са били построени пирамидите. Пирамидите, а не някаква си шахта, шахтичка. Това е конният рудан. Само че вместо коне тук впрягат хора — нас, и всеки напъва с гърди своето дърво, натиска, и вагонетката бавно изпълзява горе. Тогава оставяме рудана и изтикваме вагонетката до насипа, разтоварваме я, тикаме я обратно, качваме я на релсите и я спускаме в черното гърло на галерията.
Кървавите мазоли на гърдите на всеки, кръпките на гърдите на всеки — това са следи от дръжките на конния рудан, на египетския рудан.
Тук, с ръце на кръста, ни чака инженер Кисельов. Зорко следи да заемем местата си във впряга. Той допушва цигарата си, старателно стъпква, разтрива с ботушите си фаса върху камъните и си тръгва. И макар да знаем, че Кисельов нарочно е разпокъсал, стъпкал фаса, за да не намерим нито една частица тютюн, понеже техническият ръководител беше видял възпалените ни, алчни погледи, арестантските ноздри, които вдъхваха отдалеч дима на тази негова цигара — все пак не можем да се сдържим и четиримата се спускаме към разпокъсаната, унищожена цигара, опитваме се да намерим поне трошица тютюн, поне една частица, но, разбира се, това не ни се удава. Очите ни са пълни със сълзи и се връщаме на работните си места — при изтърканите дръжки на конния рудан.