Колимски разкази [bg]

Крист остави лопатата, смени другаря си на „машината на ОСО10 — две дръжки, едно колело“, както арестантите от Колима наричаха ръчните колички. Не съвсем на апашки жаргон, но от този род. Той сложи количката да стъпи на дъската така, че дръжките да не са обърнати към забоя. Бързо я напълни. После хвана дръжките, преви се с напрегнат корем, хвана точката на равновесие и затика количката към бутарата, към машината за промиване. На връщане докара количката по всички правила, установени още от каторжните столетия — нагоре с ръкохватките, с колелото напред, а ръцете му си почиваха върху дръжките, — сетне нагласи количката и отново хвана лопатата. Тя заскърца.

Бригадирът Косточкин, хабринският инженер, стоеше и слушаше симфонията на забоя, и наблюдаваше движенията на Крист.

— Абе, както те гледам, ти си бил факир на лопатата.

— И Косточкин се разсмя с цяло гърло. Смехът му беше детски, неудържим. Бригадирът изтри устните си с ръкав.

— Каква категория имаше там, откъдето дойде?

Ставаше дума за „категориите“ на хранене, за „стомашната скала“, която караше арестантите да работят повече. Крист знаеше, че тези „категории“ са ги въвели на Беломорканал по време на „превъзпитанието“. Блудкавият романтизъм на „превъзпитанието“, на „перековката“ имаше реалистична основа, жестока и зловеща — тази „стомашна“ скала.

— Трета — отговори Крист, като се постара да вложи в гласа си презрение към предишния бригадир, който не беше оценил таланта му на факир на лопатата. Беше подушил накъде отиват нещата и по навик леко послъга.

— При мен ще получаваш по втора. Направо от днес.

— Благодаря — рече Крист.

В новата бригада беше като че ли малко по-тихо в сравнение с тези, в които Крист бе живял и работил, в бараката — по-чисто, псувните — също по-редки. Според дългогодишния си навик Крист понечи да препече върху печката парчето хляб, останало му от вечеря, но съседът му — Крист още не знаеше, а и никога не научи фамилията му — го побутна и каза, че бригадирът не обичал да пекат хляба си на печката.